Автор: Лъчезар Богданов, Институт за пазарна икономика
След като на 17 февруари министърът на финансите обяви, че България няма да иска извънреден конвергентен доклад, с който да бъде оценена готовността ни за приемане на еврото, обсъжданата дата от 1 януари 2024 г. вече не е на дневен ред. Дали изненадващо или не, това като че ли успокои страстите по темата, което пък започна лека-полека да освобождава пространство за по-трезв поглед върху фактите и данните. Политическите партии ще дадат своя интерпретация на случващото се и ще заявят намерения в стартиращата предизборна кампания, но е добре да съобразят решенията и обещанията си с реалностите. А те, поне по свършеното, видяното и чутото последните дни, могат да се обобщят приблизително до следното:
За известно време се разпространяваше илюзията (или страхът – зависи кого слушате), че страните от еврозоната са решили едва ли не насила да присъединят България. От това следваше и изводът, че е достатъчно ние само да заявим, че сме съгласни, и влизаме независимо от правилата. Съвсем ясно стана, че това не е така – България няма да бъде приета, докато не изпълни критериите, а в случая инфлацията към момента е значително над референтните нива.
По сходен начин трябва да се осъзнае и че не можем да „форсираме“ присъединяването си, защото това е процес на взаимно съгласие и суверенно решение на останалите страни-членки. Така че идеите, че трябва да не се съобразяваме какви сигнали получаваме в средите на еврогрупата или от Европейската комисия, а да настояваме за извънреден доклад „на инат“, няма да донесат до нещо особено конструктивно.
В този контекст трябва да се признае, че в следващите месеци България няма да изпълнява критерия за инфлацията. Към януари 2023 г. средногодишната инфлация у нас е 13,5%, средната за еврозоната е 8,7%, а средната за трите страни с най-ниска инфлация е 6,7% - с други думи, сега сме с над 5 пункта над референтната стойност. Няма какво да се случи в следващите 4-5 месеца, което да свие тази разлика, така че резултатът от нова оценка след няколко месеца ще е отново негативен. Да припомним и че действително има практика да се изключват някои страни с много ниска инфлация при изчисленията, но това се прави само ако причините за ниската инфлацията при тях са непазарна намеса във формирането на цените или друга структурна аномалия. Подвеждащо е да се твърди, че просто ей така заради нас ще се „изтрият“ 3 или 4 страни, за да ни улеснят в постигането на критерия.
Както стана ясно и на конференцията „България по пътя към еврото” днес, по-смислено е да се насочат усилия върху възможните решения, които биха постигнали нещо реално в бъдеще. Ето защо е важно отново да обърнем поглед към фискалната политика. Все още чуваме например противоречиви сигнали за намеренията на служебното правителство да изготви и внесе в бъдещия парламент редовен бюджет. Правилното решение е то да внесе бюджет за 2023 г. с нисък дефицит – поне днес премиерът Гълъб Донев потвърди, че ще предложат на народното събрание бюджет, изпълняващ маастрихтските критерии. Това означава, че дефицитът трябва да е под 3% от прогнозния БВП.
Ако се върнем към най-важния извод – за нуждата от спазване на правилата и отказа от хитруване на дребно – министерството на финансите и правителството трябва да застанат не просто зад „натъкмена“ стойност на дефицита „за пред чужденците“, а да предложат бюджет за 2023 г. и средносрочна бюджетна прогноза за 2024-2026 г. с взаимнообвързани и реалистични проекции на приходи и разходи, гарантиращи устойчива фискална позиция. Поставете се на мястото на тези, които трябва да изготвят бъдещ конвергентен доклад за България – дали ще си затворят очите, ако нашето правителство е представило средносрочна прогноза с 5-6 процента дефицит за годините до 2026 г., но настоява да се гледа само миналия през иглени уши и с малко късмет на ръба на критерия бюджет през 2022 г.? На следващата стъпка, дори ако министърът на финансите направи усилие и предложи разумна рамка, Народното събрание трябва да я подкрепи, а не да я подкопае с явни или скрити бомби със закъснител – било то с популистки данъчни преференции, схеми за субсидии за бъдещи периоди или трудни за финансиране социални разходи. Извън принципния дебат по същество по подобни политики, в контекста на изпълнението на критериите за еврозоната всичко това ще бъде забелязано, анализирано и отчетено в бъдещия конвергентен доклад в негативна посока.
Свалянето на градуса на очакванията по темата може да катализира и друга полезна промяна – да обезсърчи очакванията, че влизането в еврозоната хем ще стане само с еднократно привидно напасване към някакви формални критерии, хем че веднъж постигнато, самото членство ще гарантира благоденствие и ще ни облекчи от трудни политически решения. Ако инфлацията ни е с много над тази в еврозоната, трябва да опитваме да разрешаваме вътрешните структурни проблеми, които причиняват това – вместо да се чудим как за една година да нагласим числата. И свалянето на инфлацията, и поддържането на стабилни публични финанси с нисък дълг и дефицит зависят от функционирането на пазарната икономика, от наличието и здравината на институциите, които насърчават инвестициите, конкуренцията и увеличаването на производителността. И вместо всички да се състезават кой колко силно приоритизира приемането ни в Шенген и еврозоната, нека по-скоро предложат решения на структурните проблеми чрез реформи, които да отключат просперитета и реалното сближаване. Това е хем дългосрочно усилие, хем може да намери проявления в действия, мерки и политики още в следващите месеци, включително естествено постигане на по-ниска инфлация и по-нисък дефицит.