Бележки по новата концепция на МРРБ

Автор: Явор Алексиев, Институт за пазарна икономика

През месец  юли Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) проведе серия от стратегически консултации във връзка с подготовката на новата политика за подкрепа на регионите в периода 2021-2027 г. със средства от ЕС. Концепцията взема предвид някои от основните проблеми на досегашния механизъм на финансиране на регионалното развитие:

• Механичното наливане на пари в регионите в преследване на шаблонни, често припознати, вместо реални, приоритети (например стадиони в селата) не води до така желаното социално-икономическо сближаване.
• Социално-икономическите общности се развиват в територии, които често нямат нищо общо с административното деление, както ИПИ ясно демонстрира в „Икономическите центрове на България“. Това касае не само клъстери от общини (напр. Пловдив, Марица, Родопи, Раковски, Куклен и Съединение), но и цели области (Перник и София), а понякога и територии от съседни райони за планиране (община Бяла и община Несебър имат общ плаж, въпреки че са не само в отделни области, но и в отделни райони).
• Както от гледна точка на инвеститорите, така и от гледна точка на гражданите реалните общности „преливат“ през административните граници. Самото дефиниране на тези общности се определя от наличието на споделени проблеми и обвързан от общи действие потенциал за по-високо качество на живот и конкурентоспособност на бизнеса.
• По-голямата част от общините са твърде немощни (във всеки смисъл на думата), за да бъдат „отделна единица“ от гледна точка на въздействие върху факторите за инвестиции и икономическо развитие (за възможностите на малките общини виж например тук). Често дори големи общини, включващи големи областни центрове,  самостоятелно не обхващат достатъчно работна сила, както и образователна, социална и физическа инфраструктура, за да могат самостоятелно да развият дългосрочния си потенциал. Не е случайно, че при избор на локация за нов бизнес инвеститорите почти винаги разглеждат по-широк териториален и демографски регион.

В основата на предложената концепция стои засилената роля на Регионалните съвети за развитие (РСР), които трябва да имат капацитета да оценяват и одобряват интегрирани проекти, включващи бенефициенти от различни общини и дори области.

Все още липсват решения по редица важни детайли, които ще са ключови за успеха на такъв подход. Това е и основният смисъл от провеждането на серията от консултации, поради което използваме участието си в една от тях като повод да насочим вниманието на управляващите към някои от основните въпроси, които тепърва ще търсят своя отговор:

• Възприемането на регионалния подход към оценка и финансиране на проектите (посредством РСР) залага необходимостта от нов подход и в стратегическото планиране на ниво община. Сегашният (в голяма степен изначално лишен от смисъл) формат „всеки за себе си“ трябва да остане в миналото. Необходимо е предварителното изграждане на механизъм за идентифициране на общи проблеми и формулиране на общи цели, който поне да очертае границите на потенциала за последващо сътрудничество не само между общините, но и включване на местния бизнес, неправителствения сектор, образователните, здравните и други релевантни институции в процеса.
• За да не се превърне процесът на оценка и одобрение на проекти във формалност, РСР имат нужда от значителен (най-вероятно постоянен) аналитичен ресурс и изцяло нов модел на организация на работата. В противен случай съществува опасността не само да не бъдат постигнати целите на новия подход, но и да бъдат задълбочени някои от вече съществуващите дефицити по отношение на приоритизирането, управлението и мониторинга на проекти.
• Важен въпрос, който, изглежда, не е бил обсъждан задълбочено до този момент, е начинът, по който ще се определя делът от съфинансирането, който ще трябва да предостави всяка една община, участваща в даден интегриран проект. Например: въпреки че 90% от изпълнението на даден проект може да е на територията на една единствена община, той може да носи по-значими ползи за съседните общини. Ето защо при определяне на размера на съфинансирането ще трябва да се отчитат потенциалните ефекти върху отделните общини, а не географското разпределение на извършените дейностите и направените разходи по даден проект. Отново, това налага коренно различен подход в проектното планиране, за разработването на механизъм за оценка и съответствие на дългосрочните ползи и приноса.
• Предизвикателство е възможното противоречие между политическите стимули местните власти да „максимизират“ проекти, които се реализират само в границите на общината, за сметка на развитие на споделен потенциал в по-голяма територия, но вероятно при „жертване“ на част от средствата, които да отидат в съседни общини.

Въпреки че всяка законодателна инициатива в посока подобряване на ефективността от изразходването на европейските средства е добре дошла, консултациите на МРРБ не създават усещането на яснота по тези и други въпроси. В периферията отново остават дискусията за фискалната децентрализация и реформиране на административно териториалните единици. Голяма част от българските общини не разполагат с необходимия административен капацитет, за да инициират такъв тип интегрирани проекти, а дори и участието им в по-широки инициативи изглежда под въпрос, предвид ограничените им собствени ресурси. Подход „отдолу-нагоре“ не е лишен от смисъл, но ползите от него могат да се разгърнат много по-лесно, когато потенциалните партньори имат по-близки изходни позиции и възможността им да оказват ефект върху социално-икономическите процеси на тяхна територия.