През последните седмици се случи нещо извънредно по отношение на трудово-осигурителните норми в страната. Всички големи работодателски организации в страната изпратиха писмо до министрите на финансите и на социалната политика, в което открито поискаха отменянето на т. нар. минимални осигурителни прагове и категорично отказаха да участват в бъдещи преговори за тяхното определяне (виж и тук). Този ход на работодателите би следвало да ни приближи максимално до един предизвестен край на механизъм, който доказано носи повече вреди на пазара на труда, отколкото ползи, и вече почти не среща подкрепа дори в самите синдикални среди.
Минималните осигурителни доходи са уникално българско творение, което няма аналог в европейската практика. Те биват обличани в риториката на свободното договаряне между работници и работодатели, което сериозно се разминава с реалностите. Праговете се разписват по икономически дейности и професии ежегодно в Закона за бюджета на Държавното обществено осигуряване (ДОО) и на практика са административно определен минимален доход, върху който се дължат осигурителни вноски. Доход, който е много по-различен от минималната заплата, тъй като се разписва толкова детайлно по сектори, професии и позиция на работника, че на практика задава структурата на заплатите в цели сектори.
Самото определяне на конкретните прагове минава през преговори, които се провеждат между представители на работници и работодатели и които доказано почти никога не са представителни. Дори когато повишението на един праг е "договорено", то обикновено е направено без голяма част от съответния сектор да е представен. С други думи, "договореният" праг е административно наложен и разпрострян върху целия сектор. Не само това, но и често праговете се повишават административно и за сектори, където не е постигната никаква договорка или дори не са се провеждали преговори - това се случи например за настоящата година. Последното категорично доказва, че чрез праговете се провежда т. нар. "политика по доходите" по административен път и не може да се говори за някакви свободни отношения и преговори между работници и работодатели.
Войната на държавата да запази минималните прагове като механизъм за провеждане на популистична политика по доходите и намеса в индустриалните отношения, започва сериозно да издиша през последните години на фона на постоянните упреци от страна на Европейската комисия (виж Тихата война на администрацията за минималните прагове). Отказът на работодателите да участват в преговорите тази година вече прави напълно безсмислени опитите на администрацията да аргументира смисъла от системата. Липсата на представителност и административния характер на минималните осигурителни доходи, огромният проблем на регионално и секторно ниво, както и силната зависимост на нискоквалифицираните от праговете трудно могат да бъдат оспорени. Разговорите със синдикалните организации също показват, че там подкрепата за системата е почти изчезнала и към момента остава само по високите етажи на квази-политическото синдикално представителство.
В рамките на всичко казано дотук, ИПИ може само да подкрепи искането на работодателските организации за отмяната на чл. 6, ал. 2, т.3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Това е текстът, който регламентира детайлното разписване на праговете в Закона за бюджета на ДОО всяка година. Премахването на този текст би позволило работодатели и синдикати да се догорят свободно за прагове в сектори, където имат реално представителство - по модела на колективните трудови договори, но без механизма за тяхното разпростиране върху всички останали. Така системата на праговете би имала своя чисто доброволен характер и не би била обект на политическа намеса от един или друг министър или от едно или друго гласуване в парламента.
