Автор: Адриан Николов, Институт за пазарна икономика
В началото на февруари беше обявена (засега без много подробности) една от по-смелите идеи на новото управление – окрупняването на държавните университети с цел рационализиране на системата на висше образование. Въпреки че поначало предложението изглежда в правилна посока, трябва да се действа внимателно, в името на опазването на без и това ниското качество на българското висше образование.
Необходимо е да отбележим, че на този етап концепцията за сливането на университетите и намаляването на общия брой държавни висши училища далеч не е ясна. Първоначално беше съобщено, че планът предполага създаването на четири мегауниверситета – технически, икономически, медицински и по изкуствата. По-късно стана ясно, че намерението на МОН е далеч не толкова амбициозно, а предполага единствено сливането „на някои малки университети“. Тъй като до официалното представяне на плана всичко казано е предпоследно, струва си да обсъждаме само споменатото дотук.
На първо място, следва да се запитаме дали има нужда от сливане на университети. Най-честият аргумент в тази посока е че „България има най-много университети на глава от населението в ЕС“, и въпреки че само по себе си твърдението е вярно, то всъщност не носи особено много информация. Ако имахме същите 50 университета, но те всички се класираха, да речем, в топ 500 на QS класацията на висшите училища, България щеше да е своеобразен академичен рай. На този етап обаче само един – Софийският университет – се класира дори в топ 1000. С други думи, от значение е не толкова броят, колкото качеството на висшето образование, постиженията и реализацията на студентите.
Именно с такава цел се предлага и сливането – повишаване на ефективността на системата на висше образование като цяло и елиминиране на най-слабите ѝ звена. За тази цел обаче е необходим задълбочен анализ кои са те и къде се провалят. В противен случай новите „слети“ университети ще продължат да правят грешките на старите, със същия краен резултат. Сливането следва да даде на повече студенти достъп до най-добрите преподаватели в българските висши училища и най-добрата база – иначе няма особен смисъл от него. За основа на такъв анализ може да послужи и съществуващата Рейтингова система на висшите училища, която включва както индикатори за реализацията на студентите, така и за условията във висшите училища.
Със сигурност има нужда от намаляване на настоящия капацитет на висшите училища. Причините за това са двустранни – от една страна има свръхпредалагане на студентски места държавна поръчка за специалности, към които няма особен интерес от страна на кандидат-студентите. Заедно с това има и огромни разлики в реализацията на пазара на труда на завършващите сходни специалности, но в различни университети. От друга страна броят на потенциалните студенти намалява благодарение на демографските процеси. Въпреки че през последните години има ръст на чужденците в някои специалности, те далеч не са достатъчно за да запълнят празните места. Този проблем обаче може да се реши и чрез свиване на поръчката в „празните“ специалности.
На този етап предлагането на висше образование е слабо обвързано с търсенето на местните пазари на труд. В общия случай в регионалните ВУЗ-ове отиват студентите, които не са успели да се класират в някой от столичните или в чужбина, а не тези, които търсят да придобият специфично за региона знание или пък планират да се реализират в него. Въпреки това, поддържането на система от регионални филиали на силните университети със сигурност играе роля в забавянето на процесите на концентрация на населението и подготвените кадри в София, стига преподаването и образователният процес в тях обаче да е на високо ниво.
Положителният извод е, че новото управление видимо разсъждава как да подобри работата на висшето образование и не се страхува да вземе радикални мерки, които заплашват да предизвикат недоволство в голяма част от съществуващата, за да постигне тази си цел. Сега остава да научим и дали се е потрудило достатъчно да анализира проблемите и да предложи решения, ориентирани към подобряване на качеството, академичните постижения и по-добра обвързаност с нуждите на икономиката.