ЛИЧНОСТИ ОТ ИСТОРИЯТА: Иван Хаджиберов – „Цар на електричеството“
Иван Хаджиберов, bulgarkamagazine.com
Автор: Спас Спасов, статията е публикувана в списание "Българка"
Ще стане дума за един човек, който, по мое мнение, с делата си отдавна е заслужил да бъде признат за символ на изобретателността и иновативното мислене в бизнеса. Във времена, в които сме свикнали да приемаме успешните бизнес решения като нещо чуждо и неприсъщo на българина, е добре да си спомним и за такива наши сънародници за пример.
Иван Хаджиберов е роден в сравнително заможно занаятчийско семейство в Габрово. От 5-6 годишен помагал на баща си в дюкяна. Много обичал парите и сметките с тях – усещал приятна тръпка, когато му подавали парата в ръцете. От малък се научил нагледно какво е „алъш-вериш“(вземане-даване, търговия) и „вересия“ (даване без пари, заем). Мечтата му била да има собствен бизнес. Живеел с осъзнатото призвание да осъществи нещо велико в живота си. В образа на Хаджиберов битува двойственост. От една страна, той е типичен за Габрово, издигнал се от еснафа, бизнесмен. Дълго време въртял бизнес в съдружие с брат си Димитър, баща си Беро и шурея си Андрея Момерин. Отначало се занимавал с кираджийство – превозвал стоки от северна България (Княжеството) към южна (Източна Румелия). По онова време (80-те на XIX в. до Съединението) Габрово бил митнически пункт на Княжество България. Внасял тютюн от Източна Румелия, а изнасял осолена риба.
Споменатата дейност извършвал с помощта на брат си и баща си. После спечеленото вложил в бащината воденица. В този бизнес инженерната му мисъл за първи път проработила. Направил воденицата си единствената в Габрово, която мелела чисто бяло брашно, без трици. В този бизнес пък взел участие, като негов съдружник, шуреят му А. Момерин.
Това, че хората в Габрово са си били толкова близки, заедно са се трудили и са си поделяли несгодите, особено способствало за патриотичното им чувство. Близостта помежду им и склонността им да работят в съдружие е габровският модел, превърнал градчето в „Българския Манчестър“.
Хаджиберов бил голям патриот и родолюбец. Участва като опълченец в най-тежките боеве срещу турците при Шипка. После е доброволец и в Сръбско-Българската война (1885 г.). Такива са били времената, хората и мястото. Първо е дългът към Родината, после са роднините и близките, които са ти същевременно и бизнеспартньори. Освен това обаче Иван Хаджиберов е и човек на подвига. А в подвига си е сам. Там няма партньори, бащи, братя, шуреи. Ако успееш в подвига, ставаш герои и пример за всички останали.
Хаджиберов като малък е буквално върнат от оня свят. Мислели го за умрял и го карали за опело. Когато се изправил, по чудо оздравял, попът му предрекъл, че се връща за велики неща на земята. Ето как ги осъществил.
От воденицата припечелвал, но не колкото му се искало. Решил да направи още нововъведения. Отишъл от Германия, откъдето купил динамо и няколко крушки. Монтирал ги към воденицата, за да може да се работи в нея на светло и през нощта. Така преди още в двореца на Фердинанд да има електричество, воденицата на Хаджиберов се осветявала нощем с ел. енергия. Това все още не задоволявало Хаджиберов. Той имал планове да направи фабрика за фини платове, каквато нямало още никъде в България. Свързал се с английска фирма, която обещала да му осигури от луксозните си прежди. В България по онова време имало доста печеливши текстилни фабрики, но всичките били за по-груби платове, предназначени най-вече за турския пазар. Хаджиберов оборудвал фабриката с нови, скъпи станове и производството започнало. Но всичко това изисквало големи заеми. Шуреят му Момерин се уплашил от големите рискове и продал своята част от дружеството. Хаджиберов останал сам, а дълговете ставали все по-непосилни. Печалбата за 10 години напред, при настоящия темп на развитие на фабриката, би изплатила само взетия кредит. А Хаджиберов желаел още по-голям заем. Бил му необходим за оригиналното начинание, на което дължал по-сетнешният си успех.
От статия в списанието на Българското икономическо дружество прочел, че на Ниагарския водопад използват водния пад за ел. енергия. Пожелал и той в Габрово да направи свой частен ВЕЦ, който да му осигури необходимата за фабриката мощност. Криел какво е намислил. Събрал група специалисти, с които обикаляли Габровския балкан, за да търсят подходящо място за строеж. На едни от съгражданите си разправял, че дири къде да направи варница, а на други – че иска да строи параклис. Всички решили, че полудява и почнали да го говорят, че е „мръднал“ от многото кредити. Тогава банките решили да му спрат финансирането, от което се нуждаел за бъдещия строеж. Обявили запор на имуществото му. Жена му от срам не излизала от къщи. Сложили червен печат на дома им, а тя метнала на него черга, за да не го гледат хората.
Легендата разказва, че Хаджиберов си уредил среща с приятеля си, директора на БНБ в Търново, за да говорят за удължаване на финансирането. Директорът категорично отказал. Тогава Хаджиберов извадил пистолет и му изкрещял: „Или кредит, или куршум и за двама ни!“ Тръгнал си с нужните пари, но до края на живота си директорът не му проговорил вече.
Хаджиберов завършил строежа на централата си благополучно. Поръчал зданието да бъде изрисувано от извикан специално за целта немски художник. Пожелал да се нарисува момиче, стъпило на земното кълбо (символ на покоряващото земята електричество), а под нея – танцуващи българско хоро. В знак на добра воля позволил на всяко габровско домакинство да ползва безплатно по една крушка от неговата ВЕЦ. Така, благодарение на Хаджиберов, Габрово станал втория български град след София с ел. снабдяване. Хаджиберовата ВЕЦ станала първата българска частна ел. централа, ползвана за промишлени цели. Благодарение на нея бизнесът му много се разраснал. Фабриката му получила нови мощности. Заради луксозните си платове, тя била призната за придворна фабрика – обличала княжеското семейство. Хаджиберов много забогатял, а заради изобретателния му дух го нарекли „Българския японец.“ Продукцията му във времето била отличена с множество златни медали от търговски изложения.
След обявяване на Независимостта на България (22-ри септември 1908 г.) на път от Търново за София, цар Фердинанд посетил именно къщата на Хаджиберов. Това бил първият дом, в който Фердинанд гостувал – вече като цар на българите, а не като княз. Хаджиберов го посрещнал на дълъг килим с цветовете на българското знаме, постлан от каретата му до къщата. Обърнал се към госта си с думите: „Ваше величество, Вие сте цар на българите, а аз съм цар на електричеството! Добре дошли в български дом!“
Другото важно, с което ще се запомни историческото дело на Ив. Хаджиберов, е начинът на устройване на неговия промишлен комплекс, израснал около фабриката. Въпросната придворна фабрика за луксозни платове се намирала в покрайнините на Габрово. Хаджиберов използвал този факт, за да уреди по подходящ начин живота на работниците си. Направил всичко по силите си, за да имат работниците му необходимите битови удобства на разположение. Построил за всички общежития – отделни за семейства и за несемейни, за мъже и за жени. Осигурил за всички безплатно лечение. Наел частни учители, които да се грижат за децата на работниците. Уредил да се изгради в комплекса разкошен парк, в който пуснал елени, фазани и лопатари. Посадил плодни дръвчета, които се ползвали от работниците. Направил дори зоологическа градина. За забави и разпускане след работа уредил салон за вечеринки. За него купил пиано и разни други музикални инструменти от Виена. В салона се изнасяли импровизирани театрални представления. В рамките на комплекса Хаджиберов направил първите тенис кортове в България и първата родна ледена пързалка. Изобщо, Хаджиберов осъществил напълно съзнателно един доста интересен социален експеримент, който е като че ли подобаващо популяризиран днес. Този негов социален експеримент се родее в голяма степен с направеното във фабриката на Робърт Оуен, по чиято идея възникват обществените детски градини.
Иван Хаджиберов е един от пионерите на едрата българска промишленост. Той е радетел за модернизацията на страната си в икономическо отношение. Но никога в живота си той не е следвал сляпо чуждите образци, не е бил чуждопоклонник, а истински патриот. Заради изобретателността и целеустремеността си той е образец за поведение на всеки настоящ и бъдещ български предприемач.
Линк към оригиналната статия в списание "Българка"
