Автор: Адриан Николов, Институт за пазарна икономика
Сред бурните трансатлантически диспути от последните няколко седмици и осъзнаването, че САЩ искат да играят по-малка роля в защитата на Европа едно става все по-ясно – ЕС през следващите години ще трябва да инвестира повече в отбрана. Това вероятно ще е за сметка на други сфери, сред които инфраструктурата и земеделието. Тук си поставяме за цел не толкова да разгледаме потенциалните бъде промени, колкото да представим настоящото състояние на военните разходи, тяхното разпределение, както състоянието на военно-промишления комплекс.
Важността за отбраната в националната политика личи най-ясно от дела на брутния вътрешен продукт, който държавата харчи за военни разходи. Последните достъпни данни (за 2023 г., от Шведския институт за изследване на мира, SIPRI[1]) сочат много големи разлики във фокуса върху отбраната на различните европейски държави. Дори да оставим настрана Ирландия, чиито БВП има особена структура заради дигиталните гиганти, има европейски страни, в които отбраната не е особен приоритет – дори и след началото на войната в Украйна например Австрия харчи едва 0,84% от БВП, Белгия – 1,21%, Словения – 1,34%. С най-висок дял на военните разходи пък са държави като Полша (3,83%), Гърция (3,23%), Естония (2,87%), Литва (2,72%), Финландия (2,42%). Очаквано, повечето държави с висок дял на военните разходи през 2023 г. граничат с военния конфликт.
Очаквано, войната води до повсеместно увеличение на дела на военните разходи; това е най-видимо в Полша, където увеличението е в порядъка на 1,6 процентни пункта от БВП спрямо 2022 г., както и във Финландия и Естония, където ръстът е с 0,85 и 0,71 пр.п., съответно. В повечето страни, в това число и България, повишението е от порядъка на 0,1-0,3 пр.п. Важно е да отбележим, че някои големи покупки на военна техника могат да доведат до големи еднократни отклонения – така например България през 2019 г. е харчила 3,1% от БВП заради покупката на самолети F-16, въпреки че обичайните ѝ отбранителни разходи са в порядъка на 1,6% от БВП.
При военните разходи номиналният им размер има не по-малко значение от относителния[2]. Тук водещи са големите европейски икономики – според данните на SIPRI Германия тук е абсолютният лидер с 61 млрд. щатски долара, следвана от Франция с 57 млрд. долара, Италия (33 млрд. долара), Полша (27 млрд. долара) и Испания (22 млрд. долара). За сравнение, размерът на германските разходи почти изравнява сумата на 20-те държави членки в дъното на таблицата. Ако вземем разходите на всички европейски държави сумата общо възлиза на 287 млрд. долара през 2023 г. Това поставя в перспектива предложените нови инвестиции в порядъка на 800 млрд. евро, което би се равнявало на общите военни разходи на ЕС за почти три години досега.
В динамика, руската инвазия в Украйна е довела до 11% увеличение на разходите за отбрана в ЕС като цяло през 2023 г. Ръстът обаче е силно неравномерен между отделните страни членки, като Полша е увеличила своите със 75%, Финландия – с 54%, Дания – с 39%. На този фон повишенията в големите европейски икономики са по-скромни, като в Германия ръстът на разходите е с 9%, във Франция – с 6%, а в Италия дори се свиват с 6%.
Предложеното рязко увеличение на военните разходи се разглежда и като стимул за европейската промишленост, особено заради неизбежната необходимост от пренасочване на други разходи в тази посока. Според данните на SIPRI за най-големите производители на оръжие в света, в топ 10 по приходи от продажби на глобално равнище няма нито една европейска фирма, а в първите 20 влизат единствено Airbus, италианската Leonardo и френската Thales, a в топ 30 се включват и Rheinmetal и MBDA. Това в никакъв случай не означава, че Европа не разполага с потенциал за оръжейно производство, или пък че възможностите на по-малките производители (в това число и българските) трябва да се пренебрегва. Трябва да е ясно обаче, че ако сред целите на военните разходи ще бъде и раздвижването на местната индустрия ще бъдат необходими не само по-интензивни покупки, но и голямо разширяване на производствения капацитет, както и на развойната дейност в средносрочен план.
Във всички случаи сме изправени пред парадигмална промяна, а през следващите години ще слушаме все по-често за инвестиции и разходи за отбрана. Както ясно демонстрирахме, този сектор днес далеч не е еднакво голям приоритет за различните страни-членки, а и заради големите диспропорции в размерите на европейските икономики големите могат да си позволяват далеч повече въоръжение. Преходът към единна европейска отбранителна политика ще промени това разпределение, като изглежда ЕС ще се движи към приоритет за отбраната сходен с този, поставен днес от страните по източната му граница.
[1] Заради различните дефиниции и обхват, данните на SIPRI се различават в известна степен от предоставяните от Евростат.
[2] Военните конфликти в крайна сметка се водят с „номинални“, а не „относителни“ армии и въоръжения.