Автор: Петя Георгиева, Институт за пазарна икономика
Колко университети ще са твърде много за България? Новината за откриването на новия филиал на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ в Бургас, в който ще се обучават студенти по две научни направления – „Музикално и танцово изкуство“ и „Религия и теология“, беше посрещната със смесица от присмех и ентусиазъм. Тя е и показателна за пътеката, по която е поело висшето образование в страната през последните години – пътека на финансово разхищение; липса на контрол върху качеството на образованието, маскиран зад академичната автономия на ВУЗ-овете и безидейност по отношение на бъдещото развитие на системата – било то в регионален, национален или международен план.
Къде обаче се корени проблемът?
Въпреки че е трудно да се даде еднозначен отговор на този въпрос, общият корен на проблемите в системата можем да търсим в избрания модел на финансиране, който предписва почти пълно публично финансиране на база брой записани студенти в определени специалности по научни направления. Участието на студентите е сведено до заплащане на (много често) минимална държавна такса, а приемът им гарантира безпроблемно завършване и получаване на диплома. Този модел създава сериозни стимули за университетите да се разширяват, а за студентите – да си затварят очите пред дупките в качеството на услугата, а в някои случаи дори целенасочено да търсят „най-лесното“ за получаване на диплома Точно заради тези фактори обвързването на финансирането частично с резултатите от рейтинговата система дава, макар безспорно позитивен, все пак лимитиран ефект. Липсата на сериозна външна и равноотдалечена от висшите училища институция, която да гарантира, че зад дипломите стоят знания и умения, отговарящи на разбирането за университетско образование, в съчетание с липсата на вътрешна мотивация да се търси и подкрепя по-добро качество, неминуемо води до това, което наблюдаваме днес – роене на университети с покриващи се „доходоносни“ направления, недостатъчно добри преподаватели, които да ги обслужват, регионално изкривяване, липса на предлагане на необходими за пазара на труда специалности и направления, заедно с множество безсмислено защитени специалности. Крайният резултат е обезценени „кухи“ дипломи, бягство на завършващите ученици с амбиции в чужбина и сектори с недостиг на високо квалифициран труд, въпреки множеството „висшисти“.
Висшето образование, за разлика от средното, е по-близо до дефиницията за „частно благо“ – индивидуалната полза от него е по-голяма от обществената[1]. Това означава, че лицето, което потребява услугата, получава по-големи лични ползи от нея, изразяващи се в повече възможности за намиране на работа, по-високи бъдещи доходи, дори и по-високо обществено положение. При почти изцяло държавно финансиране на такъв тип услуги се наблюдава трансфер на разходи от лица, които не потребяват услугата, към такива, които я потребяват. Или с други думи всички плащаме, за да могат няколко да учат теология. Този трансфер е оправдан до известна степен, защото все пак висшето образование, освен индивидуална, носи и обществена полза, изразяваща се например в по-умно и образовано население, наличие на специалисти в определени академични и обществени сфери и по-висока производителност на труда. Въпреки това трансферът на разходи не бива да е прекомерен, както се получава в България при наличието на 54 висши училища според НСИ (52 според рейтинговата система на МОН), от които 38 държавни.
Какво да се прави?
И за да не сме само теоретично–голословни – нека отбележим каква следва да е ролята на държавата, която в момента МОН не реализира твърде успешно в областта на висшето образование. Ето някои предложения:
1) Включване на оценката на качеството в модела на финансиране – време е рейтинговата система да навлезе по-дълбоко.
2) Оптимизиране на финансовия модел и активно повишаване на участието на студентите.
3) Разкриване на нови структури само за сметка на ограничаване на други и на база на регионална оценка на пазара на труда и нуждата от специалисти, споделено финансиране, анализ на разходите и ползите и др.
4) Премахване на огромния брой защитени специалности и направления, които правят защита им на практика безсмислена.
И в заключение ще припомним отново, че не бройката има значение, а качеството. А неумението (или нежеланието) то да се развива, стимулира и контролира адекватно е равно на разхищение на обществен ресурс и нулев резултат.
[1] Отделни автори считат висшето образование за „квази-публично благо“.