Пари срещу реформа за младите във висшето образование

Автор: Адриан Николов, Институт за пазарна икономика

Вместо решения и реформи, управляващите засипват нереформирани системи с още и още пари снадеждата, че това ще реши проблемите – свикнали сме на това описание да отговарят все повече и повече „интервенции“, от здравеопазването през съдебната система до училищното образование. Вчерашната сделка (бел.ред.: на 26 ноември) между образователното министерство, синдикатите и висшите училища  обаче е пример по-скоро за обратното – комбинация от „пари срещу реформи“, при която новото финансиране е обвързано с конкретни изисквания и насоки за подобрение, повечето от които можем да определим като много подходящи. Ако е необходима критика, то тя че реформите не са достатъчно смели.

Новото финансиране е дори повече от обещаното преди – 65 милиона лева вместо първоначално обсъжданата сума от  50 милиона за повишаване на заплатите във висшите училища. Това се налага от една страна заради забавеният ръст на заплатите в сектора на фона на икономиката като цяло, от друга заради парадокса, в който навлизащите преподаватели в средните училища стартират с по-високо заплащане спрямо тези във висшето, въпреки по-високия ценз и изисквания към професията.

Когато намерението за повишаване на заплатите във висшите училища беше първоначално обявено, основното притеснение беше рискът по-голяма част от новите средства да бъдат насочени към старшите преподаватели и така отново да не се насърчи интереса към професията у току-що завършили магистри и доктори; изглежда това е избегнато. Не че новите стартови заплати – от 1300 лева бруто месечно за асистентите до 1600 лева за професорите – са достатъчни, за да наклонят избора на новозавършилите между частния и публичния сектор, особено що се отнася до технологичния сектор. Със сигурност обаче са първа стъпка в посока на подобряването на заплащането и жизнения стандарт на професията, които са далеч от изискванията и ролята, която тя играе.

Още по-похвално е, че средствата за повишаване на заплатите на преподавателите идват под условие – публичните университети ще се видят принудени да подобрят дейността си, за да ги получат. Най-важното от тези условия е резултат от осъзнаването, че обвързването на финансирането на висшите училища (след провала на прехода към модел, основан на постиженията) с предлаганите учебни програми или броя на записаните и завършващите студенти изкривява стимулите за поведение на университетите – те оптимизират дейността си за приемане и задържане на максимално много студенти без оглед на резултатите и качеството на образователния процес.

Стъпките в тази посока са по-скоро плахи – в анонса на „сделката“ се говори за свиване на броя студенти и на приема, но на този етап не сме видели конкретни стойности. Стъпката със сигурност е необходима, като от една страна намаляването на групите може да спомогне за подобряването на учебния процес, а от друга се съобразява с демографските реалност; заради свиването на населението и ниската раждаемост в началото на века хората в подходяща възраст просто намаляват. Доколкото приблизително половината от завършващите студенти работят по специалността си или изобщо на позиция, която изисква висше образование, очевидно има необходимост от преоценка на броя на студентите, или поне ориентирането им към специалности, които отговарят на търсенето на пазара на труда. Новите изисквания към самия образователен процес също са скромни – поне 60 часа допълнителна заетост, материализирана в четене, писане, реализиране на проекти. Останалото натоварване зависи от самите висши училища, и можем единствено да се надяваме, че те ще вземат присърце повишаването на изискванията към студентите си.

Споразумението цели и да се пребори с професорския туризъм, при който преподаватели водят лекции в 4-5 университета наведнъж. Това се случва чрез въвеждането на изискване преподавателите да имат поне по 300 часа аудиторна дейност годишно, както и обвързването на размера на заплащането им с продължителността на работата им и изпълнението на нормите. Има възможност да се въздейства и на друг негативен феномен, а именно – масовите отсъствия на преподаватели от лекции и упражнения.

Видно е и че целта, която образователното министерство си поставя с тези действия е привличането на млади преподаватели във висшите училища. Това личи от изискването преподавателите на 65-68 годишна възраст да са не повече от 5% от академичния състав както и намерението за прекратяване на договорите на над 68-годишните. Този подход е по-спорен, особено в области с по-малък брой специалисти, които по случайност може да се окажат между по-възрастните. Въпреки това, осъзнаването на нуждата от вливането на “свежа кръв” в академичния кадър определено е похвално.

Това, което липсва в мерките са фокус върху научната дейност и повече внимание върху докторантите. Няма как да не приветстваме общата насока, взета от образователното ведомство в опитите си да реформира системата на публични висши училища, която демонстрира ясно разбиране на немалка част от проблемите му.