Автор: Лъчезар Богданов, Институт за пазарна икономика
През март годишният темп на изменение на цените достигна 12,4%. При храните поскъпването в сравнение с март 2021 г. е със 17,4%, а при горивата и транспорта като цяло – с 26,7%. За месец в сравнение с февруари ръстът е 2,2%, като при хранителните продукти цените растат средно с 3,3%, а в транспорта – със 7,9%. Евростат дава сходна картина във всички икономики в ЕС – средното нарастване на хармонизирания индекс на потребителските цени за година е 7,8%, за еврозоната е 7,4%; ръстът на цените само за март е 2,4%, което е дори малко по-високо от отчетеното за България.
У нас това е най-високата инфлация от 2008 г., когато имахме сходна международна динамика на рязко поскъпващи горива и основни земеделски продукти. Всъщност, достигнатите цени на суровия петрол и пшеницата тогава остават недостигнати и към момента. Тогава в целия период от август 2007 г. до октомври 2008 г. годишният ръст на цените надхвърля 10% и достига максимална стойност от 15% през май 2008 г. От началото на глобалната финансова криза допреди няколко месеца, годишната инфлация в България е била над 5% само в два месеца през пролетта на 2011 г. – тогава също след ръст на цените на горивата.
Съвсем естествено, политиците загубиха рефлекс да предлагат и обсъждат стопански политики в условия на относително висока инфлация. Това се отнася както по отношение на планирането на бюджета, така и по отношение на доходите на домакинствата и данъчната среда. Дали поради тази причина, или пък заради разнородния характер на коалицията, към момента единствено се трупа „очакване“ за бъдещ пакет от мерки. Не е ясно и как той се вписва в заявеното още при съставянето на правителството намерение за актуализация на бюджета в средата на годината. Всичко това обаче не пречи на отделни партии и политици да представят публично в търсене на подкрепа свои идеи за икономически и/или социални мерки.
Каквото и да се прави, то трябва да е базирано на фактите, на възможностите и да отчита законите и принципите, на които се подчинява стопанската размяна и поведението на хората. На първо място, всяка мярка или пакет от мерки се предприема с определена цел. Ако опростим политическата задача, става дума или да се борим с инфлацията в търсене на инструменти цените да спаднат (или поне да не растат повече), или да облекчим последиците от нея за бизнеса и домакинствата.
Какво означава да се борим с инфлацията и има ли изобщо такава опция? При ценови шок, движен от външни фактори, възможностите за въздействие са ограничени. Решенията на големите централни банки по монетарната политика не са – а и никога досега не са били – в обсега на контрол на българското правителство. Доколкото можем да водим академичен дебат за ефекта от количествените улеснения и ниските лихви, в крайна сметка за нас това е фактор извън възможност за въздействие. Същото в голяма степен (не изцяло) важи и за цените на горивата, електроенергията както и някои селскостопански стоки – не можем да променим структурата на европейския енергиен пазар, нито зависимостта от Газпром и поведението на монополиста; още по-малко от нас зависи докога ще продължава войната на Русия с Украйна.
За много политици обаче изглежда е символна победа, доказателство за героизъм да осигурят на гражданите нещо „евтино“ – от ток и дизел, до олио, хляб, а доскоро и краставици. Може ли да стане това? Ценовият таван води до дефицит, или ако искаме да няма недостиг – до нужда от директна субсидия за търговеца и производителя. Извън огромната административна трудност да се наложи фиксирана цена на иначе свободен, сложен и конкурентен пазар, евентуални субсидии ще създадат изключително опасни стимули. За купувачи и продавачи цената ще спре да играе своята информационна роля, дори напротив – който потребява най-много от иначе все по-скъп ресурс, ще бъде награждаван най-много с парите на данъкоплатците.
Промяна на косвените данъци ще даде минимален ефект, докато фискалната цена ще е висока. Намаляване на акциза за горивата безспорно може да доведе до по-ниска цена на дребно, но това решение трябва да се вземе колективно в рамките на ЕС. Вариантите за въздействие върху цените през промяна в данъка върху добавената стойност са най-общо два. От една страна, може да има сваляне на стандартната ставка. Трябва обаче да сме наясно – всеки пункт намаление ще означава 800 млн. лева по-малко приходи в бюджета, които трябва да бъдат компенсирани или чрез други данъци, или да се орежат разходи. Дори да приемем – а това е далеч от реалността – че цялото намаление ще отиде за потребителите, с такава скъпа мярка подкрепяме едновременно и нуждаещите се и богатите, сваляйки цената както на сиренето и картофите, така и на луксозните къщи, автомобили или дизайнерски дрехи. Ако говорим за общо намаляване на данъчната тежест и преразпределението през държавата това безспорно е желана промяна; потенциалът за овладяване на инфлацията обаче изглежда минимален. Идеята за диференцирани ставки е обсъждана много пъти и аргументите срещу остават валидни. Чисто политически, много е трудно да се откаже на един бранш, ако вече такава отстъпка е дадена на друг. Но дори по отношение на непосредствения ефект очакваните резултати далеч не са гарантирани – в други страни потребителят успява да получи между ¼ и 1/3 от намаления данък (например в Румъния и Словакия, където подобни стъпки са предприемани в недалечното минало). България има и собствен опит – през 1990-те хлябът и млякото бяха освободени и помним как функционираше пазарът и доколко потребителите печелеха от тази мярка. С други думи – помагаме на маржа на търговеца и производителя и съвсем малко – на крайния потребител. Това, впрочем, се случи след въвеждането на намалена ставка за ресторантите през 2020 г. и дори се признава открито от самия бранш – цените не са намалени.
Такъв подход среща и други проблеми. Политиците говорят с клишета – най-силното и устойчиво в историята на прехода е това за „хляба“. Кое точно е „хлябът“ никой не желае да дефинира, дори от бранша колебливо отварят дума, че може би не е практично да е за всички тестени изделия, а само за определен вид. Да оставим настрана административно-контролния хаос, който ще съпътства категоризация на различните „хлябове“; впрочем, това ще се случи като цяло и за останалите продукти, ако има предложение да се прилага намалена ставка по ДДС за групи храни. Дори при най-оптимистичен пазарен сценарий, в който потребителят взима изцяло данъчното намаление от 20 до 9 процента, един „среден българин“ ще получи около 34 стотинки на месец заради по-евтиното олио и приблизително 74 стотинки на месец от по-евтин хляб. Клишетата помагат за репортажи в централните новини и първите страници, но не решават истински проблеми.
Разбира се, има и вътрешни източници на инфлация, върху които политиката може в известна степен да има ефект. Цените на жилищата например са силно зависими от кредитната експанзия на търговските банки, върху която може да се въздейства. Имаме и контролирани цени например в здравеопазването, образованието, а и в контекста на дебата – да не забравяме, че домакинствата не са на свободния пазар на ток и за тях цената не е променяна от юли 2021 г. Други промени в бизнес средата могат да облекчат разходите за дейността на малките фирми – например по-висок праг за регистрация по ДДС – и това да има в средносрочен план анти-инфлационен ефект.
В този контекст още една бележка е важна – дискурсът вносни/местни продукти е подвеждащ, ако има разграничение, то е между международно търгуеми стоки и нетъргуеми стоки и услуги. Имаме например свръхпредлагане на ток, олио, пшеница, метали, пластмаси и химикали (списъкът може да бъде продължен) – т.е. България е нетен износител на тези изделия – това не означава, че цените ще са ниски. За този тип стоки цените са международни или поне близки – имаме регионален, европейски и дори глобален пазар. В този смисъл каквито и мерки да се предлагат за облекчаване, насърчаване или субсидиране на производството, това няма да доведе до спад на вътрешните цени.
Ето защо изглежда разумно политиките да преформулират целта си – възможна такава е запазване и увеличаване на покупателната сила на доходите на домакинствата. Това е прагматичен, но и честен подход, основан на приемането на неизбежните проявления на външни фактори върху една малка и изключително отворена икономика като нашата. Как може да се структурира подобен пакет от мерки?
Има няколко категории граждани, чиито доходи зависят изцяло или донякъде от държавни регулации. За пенсиите много се говори още от предизборната кампания и няма да се спираме тук, но към 1 юли изглежда почти сигурно, че ще има повишение – най-малкото, за да се интегрира добавката от 60 лева в основната пенсия, а вероятно и още отгоре. Слабото покритие на системата за месечно социално подпомагане – има предложение за промяна в закона в посока разширяване на обхвата и размера на подкрепата, но едва за 2023 г. – налага някакво временно решение за директна подкрепа на най-бедните домакинства, които са и най-силно засегнатите от по-високите цени на основни продукти.
Понеже и новото правителство избегна или поне отложи дебата за обективен механизъм за определяне на минималната работна заплата, сега ще трябва да приеме (поредното) ад хок решение за увеличение. При над 12% годишна инфлация всъщност покачването до 710 лева вече изглежда изоставащо и чисто аритметически ще има аргумент за покачване поне до компенсиране на загубата на покупателна способност. Доколкото самото съществуване на определяна от държавата задължителна минимална заплата противоречи на свободното договаряне и икономическите принципи, в тази ситуация – висока инфлация и много ниска безработица – промяна в номиналния размер носи ограничен риск от неблагоприятни развития на пазара на труда.
Още при съставянето на коалицията евентуални промени на заплатите в обществения сектор като цяло бяха отложени за средата на годината. Ако правителството си спази ангажимента, би следвало в отделните сектори и администрации да са изготвени анализи с предложения за повишаване на ефективността на работата и разходите – и това би следвало да е основа за увеличение на заплащането, но след подобрение на ефективността. Има някои примери, които изглежда са в правилна посока – например повишението на заплатите за медицинските сестри и другите медицински лица, което всъщност дори не е пряко обвързано с инфлацията, а е наложена от структурни проблеми в тези професии необходимост. Така че министерствата имат съвсем конкретен стимул да се започнат промени - ако следваме обещаното, промяната ще даде възможност за по-високи доходи.
Заплатите в частния сектор растат устойчиво в последните години поради ред дългосрочни фактори на пазара на труда и демографските тенденции. Продължаваме да считаме, че добро решение – каквото предложихме и в алтернативния бюджет на ИПИ – е значително намаление на размера на осигуровките. Това оставя доход за работниците и „награждава“ работодателите, които са на светло и повишават възнагражденията. Това е данъчно намаление, което е насочено именно към икономически активните и стимулира растежа. Още по-силен изглежда и аргументът за стимул на частните инвестиции чрез нулев данък за реинвестираната печалба – и тази година политическите неуредици и слаб капацитет ще отложат голяма част от включените в бюджета капиталови разходи, да не говорим за отложения с много старт на изпълнението на Плана за възстановяване и устойчивост. Подобно облекчение може поне частично да компенсира забавянето на икономиката заради ефектите от войната.
Политиката за подкрепа на ръста на доходите трябва и може да се случи без влошаване на бюджетното салдо. От една страна, по-високото от очакваното нарастване на цените увеличава бюджетните приходи – пряко чрез данъците върху потреблението, и вторично през по-високи номинални печалби и доходи. Отделно, държавните енергийни дружества ще реализират по-висока от очакваната печалба, която също може да е на разположение на фиска. Да не забравяме и че за голяма част от продуктите с най-бърз ръст на цените на глобалните пазари България е нетен износител – т.е. ще имаме компании с подобряващите се финансови резултати, което също косвено ще подобри събираемостта на приходите. Данните за изпълнение на бюджета до март показват ръст на данъчните и неданъчните приходи с 12,2% - по-висок от заложения за годината, което е логично и очаквано следствие от инфлацията. От друга страна, както стана дума, все по-сигурно е, че капиталовите разходи няма да се реализират. Благоразумната политика е още през юни те да бъдат разпределени прозрачно и при гласуването в парламента на актуализацията на бюджета, вместо да се правят отново спорни (най-малкото) фокуси в средата на декември.
С други думи, могат да се приложат разумни и насочени по правилен начин мерки за запазване и увеличаване на покупателната сила на домакинствата по начин, който не добавя вътрешен фискален стимул за инфлацията и да не увеличава дефицита.