Нужда от чуждестранни работници има, опасност от дъмпинг - не

В края на 2017 г. бяха приети промени в Закона за МВР, Закона за чужденците и Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, чиято цел беше да улеснят бизнеса в наемането на граждани от страни извън ЕС. Цените на някои свързани с процеса административни услуги бяха намалени, а продължителността на някои срокове – съкратена.

Една от най-важните стъпки обаче беше пропусната – ревизията на максималната квота от чуждестранни работници в българските предприятия. В момента работниците от трети страни не могат да формират повече от 10 на сто от средносписъчната численост на наетите – безсмислено ограничение, което на практика връзва ръцете на много малки и средни предприятия. Според обсъжданите сега промени, внесени между първо и второ гласуване на новия пакет от мерки, този дял ще се увеличи до 20%, а за МСП – до 35%.

Очаквано тези предложения срещнаха съпротивата на синдикатите. Между редовете от стенограмите от заседанията на Националния съвет за тристранно сътрудничество и официалното становище КТ “Подкрепа” и КНСБ откриваме техни твърдения, противоречащи не само на икономическата логика, но и на официалните данни за развитието на българската икономика. Синдикатите твърдят че:  „... липсва доказана потребност за предприемане на подобна стъпка. Статистиката показва, че през последните 18 месеца само 10 работодатели са поискали да наемат граждани от трети държави над законовите 10%.”

Тук очевидно става дума за някакъв когнитивен дисонанс. Според синдикатите хем няма работодатели, които да искат да запълнят над 10% от позициите си с чужденци, хем приемането на тази разпоредба би довела до „трудов и социален дъмпинг върху българския работник”. В становището на КТ „Подкрепа” и КНСБ се промъква внушението, че едва ли не всяко малко или средно предприятие в страната ще подмени 35% от числения си състав с чужденци („Напомняме, че малките и средните компании са 99,8% от всички български предприятия!”).

Още при предишния пакет от промени посочихме, че:

1. Вероятността пазарът на труда в България да бъде “залят” от чужда работна ръка дори при липса на каквито и да е ограничения за нейния достъп е минимална. България се конкурира за вноса на кадри с редица други страни от ЕС, които могат да предложат много по-добри условия от българските работодатели.
2. Разликата в нивото на заплащане между България и изпращащите работници страни (като Украйна, Молдова и Македония) не е достатъчно голяма, за да предизвика натиск върху ръста на възнагражденията на българските работници. Ние не сме нито Германия, нито Австрия или Великобритания, за да може публичната политика да става заложник на такива опасения.

Още от становището на синдикатите: „Твърденията и оценките на различни „експерти“ за нуждите на бизнеса от кадри и добрите условия на труд, които ще привлекат десетки хиляди граждани на трети държави в България, се оказват безпочвени. (...) Недостигът на кадри първо трябва да бъде доказан с ясни, недвусмислени официални данни, каквито в момента няма.”

Според редовните наблюдения на НСИ недостиг на труд не само има във всички сектори на икономиката, но той се е удвоил само в рамките на последните 24 месеца. По-ясни и недвусмислени данни от тези трудно ще бъдат открити.

Относителен дял на предприятията, определящи недостига на работна сила като фактор, затрудняващ производството им (%)

Източник: НСИ

Аргументът, че българските работодатели искат да си внесат работници, само за да не плащат по-високи заплати на българите[1] на практика съдържа допускането, че незаетата работна ръка в страната иначе покрива нуждите на бизнеса, но иска прекалено високи заплати. Структурата на безработните лица обаче е на практика аналогична с тази от 2008 г. – 55% от безработните са без квалификация, а близо 30% са с начално и по-ниско образование. Цената на труда е винаги фактор, но дали възможността за наемане на част от безработните българи не се е изгубила именно някъде по линията „непомръднала квалификация – рекорден ръст на минималната работна заплата през последните години”?

В същото време Националната стратегия за учене през целия живот се е засилила към втори пореден провал[2]. Може би ако бяхме успели поне през 2017 г. да постигнем заложената за далечната вече 2013 г. 5-процентова цел за участие на населението в този процес, нещата щяха да изглеждат другояче. Това не е провал само на бизнеса, а и на тясно публични политики като образованието (включително в минали периоди) и мерките на пазара на труда (които продължават да прикриват последствията от безработицата, а не да борят причините за нея).

Напълно възможно е в един момент да се окаже, че „решението” на недостига на труд чрез връщането на българските работници от чужбина (което предлагат синдикатите) всъщност минава именно през вноса на работници от трети страни. Българските работодатели в много сектори просто няма как в момента да предоставят сравними с техните западноевропейски конкуренти условия на работа и заплащане. За да бъдат стопени тези разлики, икономиката трябва да продължи да се развива, а това е изключително трудно когато предприятията не разполагат с нужния им трудов ресурс. Как изобщо си представяме обратната ситуация?

[1] През последното тримесечие на 2017 г. ръстът на средната брутна заплата на годишна база в частния сектор е 10,7%. През последното тримесечие на 2016 г. годишният ръст беше 9,4% , а през 2015 г. – 9% и то при близо два пъти по-нисък недостиг на работна сила. Очевидно е, че когато икономиката създава предпоставки за това, трудовите възнаграждения нарастват.

[2] През 2016 г. делът на българите на възраст 25-64 години, които участват в учене през целия живот, е 2,2% - 5 пъти по-нисък от средния за ЕС и 13,5 пъти по-нисък от този в страната с най-висок резултат – Швеция.