Европа на няколко скорости и мястото на България

Автор: Десислава Николова, Институт за пазарна икономика

В началото на март ЕК публикува т.нар. Бяла книга за бъдещето на Европа във връзка с тазгодишното честване на 60 г. от подписването на Римския договор, който постави началото на Европейската общност. Документът беше посрещнат бурно в целия ЕС, включително и в България, като даде повод за раждането на няколко клишета като „Европа на няколко скорости”.

Всъщност в книгата се разсъждава върху постиженията и предизвикателствата на ЕС до момента и се развиват в най-общи щрихи пет възможни сценария за бъдещото развитие на Съюза. Сценариите, накратко, са следните:

1/ „Продължаваме както и досега”, т.е. запазване на сегашното положение – задълбочаване на сътрудничеството само в сфери, в които в общия случай е постигнато единодушно съгласие; продължителни преговори и невъзможност за единно действие (т.е. бездействие) в спорни направления.

2/ „Нищо освен Единния пазар”, т.е. фокусиране единствено и само върху общия пазар и четирите свободи на движение (на хора, капитали,стоки и услуги). Това означава завръщане към фундамента на общността и изоставяне на опитите за по-нататъшна интеграция в редица сфери.  Означава и дерегулиране и връщане назад там, където европейските регулации са се увеличили последните години.

3/ „Тези, които искат повече, правят повече” – при този сценарий се формират тематични коалиции от по няколко страни на „желаещите”[1], които задълбочават интеграцията в определени сфери и предприемат общи политики – например обща фискална политика, обща политика по сигурността и т.н. Тези, които не искат, не се включват но, теоретично, вратата за тях остава отворена, ако размислят в бъдеще.

4/ „Да се прави по-малко, но по-ефективно”. При този сценарий страните от ЕС се фокусират само върху няколко приоритетни сфери, в които се работи за задълбочаване на интеграцията и за общи политики. Целта е вземането на решения в тези сфери да става по-бързо и по-лесно и съответно да се реагира по-бързо, когато е необходимо. Това означава и наднационални органи със съответните правомощия в тези направления. Хипотетичният пример, който дава ЕК, е пълен контрол в/у външните граници от страна на Европейската гранична и брегова охрана.

5/ „Да правим много повече заедно” – задълбочаване на интеграцията във всички сфери от всички страни членки. Това означава повече наднационални органи и правомощия за тях, по-голям европейски бюджет и по-бързо вземане на решения на европейско ниво. Този сценарий е равностоен на отказ от суверенитет във все повече сфери и съответно път към федерализация.

Всъщност третият сценарий беше този, който даде повод за медиите и различни наблюдатели да заговорят за Европа на няколко/различни скорости. Този сценарий излезе на преден план, тъй като лидерите на ядрото на ЕС - Германия, Франция, Италия и Испания изглежда подкрепят именно такова развитие. В същото време в България някак бързо се формира опозиция срещу този сценарий, като се стигна до прогнози, че при него страната ще бъде изтикана в периферията на Съюза.

Де факто, и в момента България се намира по-скоро в периферията на ЕС, отколкото в ядрото  и това е обективното ни положение заради география, история (на разширяването на ЕС и съответно по-късното ни присъединяване) и цялостно изоставане от средноевропейските стандарти в редица сфери – върховенство на правото, защита на границите, защита на демократичните права и ценности, институционални слабости и провали и др. Затова и България все още е под мониторинг от ЕК в сферата на съдебната система, корупцията и борбата с организираната престъпност (чрез т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка), остава извън Шенген въпреки нееднократните постъпки за присъединяване, числи се към страните с прекомерни дисбаланси от няколко години (по Процедурата за макроикономически дисбаланси) и не е член на еврозоната. Далеч съм от мисълта, че за не-членството на България в еврозоната причините се крият единствено и само в България – очевидно и самата зона на общата валута има своите сериозни проблеми след кризата, които охладиха ентусиазма за по-нататъшното ѝ разширяване.

Към момента третият сценарий от предложените от ЕК може би е най-прагматичният сценарий и в този смисъл е и най-вероятен. Ако Съюзът започне да се променя и не продължи както и досега (по първия сценарий), по-нататъшната интеграция в определени сфери ще се прави само от тези, които искат. Вероятно, както и в момента, присъединяването към такива „тематични коалиции” няма да е въпрос само и единствено на желание, но и на изпълнението на някакви критерии. Наличието на изисквания пък ще създава положителен стимул за промени и реформи, които да приведат желаещите страни в готовност.

Ако се тръгне към този сценарий, за страни като България е много важно да настояват за наличието на обективни критерии за присъединяване към тези тематични „съюзи”. В момента, например има формални критерии за еврозоната, но няма такива за членство във Валутно-курсовия механизъм 2 (ERM 2), който е задължителна стъпка преди еврозоната.  Този казус е своеобразен параграф 22, при който формалните икономически критерии нямат никакво значение и решението е изцяло политическо.

Предвид това, вместо политиците в България да плачат горко, че страната може да попадне в периферията на ЕС, те могат да направят следното:

• Да настояват за обективни, ясни изисквания за включване преди предприемането на каквито и да е общи политики;
• Да погледнат какво не е наред в нашия двор, за да не сме член на сега съществуващите тематични „съюзи” в рамките на ЕС (Шенген и еврозоната биха били  достатъчни) и чак след това да винят другите страни членки от ЕК или европейските институции.