Автор: Институт за пазарна икономика
В момента Европейският съюз се намира в позицията да предлага на своите членове това, което тук обичаме да наричаме „пари срещу реформи“. Възможностите, които дава Механизмът за възстановяване и устойчивост на държавите от ЕС да подпомогнат икономиките си и да се върнат по-бързо на пътеката на ускореното и устойчиво икономическо развитие чрез трансформация и структурна промяна, са безпрецедентни. Създадена е такава среда за европейските държави – разбира се за тези, които имат идея и желание да се реформират според дадените от ЕС насоки и поставени ограничения, но и с оглед на специфичните за всяка икономика предизвикателства и слабости - която те сами трудно биха могли да постигнат. От едната страна стоят правилата и изискванията на Механизма, а от другата – обемът и обхватът на финансирането.
Безвъзмездните схеми за финансиране на предложените проекти за реформи в плановете за възстановяване на отделните държави предварително са ограничени от страна на Комисията[1] до 338 милиарда евро по текущи цени, като те се разпределят между отделните държави на база на следните принципи[2]:
- 70% от общата стойност на грантовете се разпределят на база на населението на страните членки, реципрочната стойност на БВП на глава от населението и средния размер на коефициента на безработица за последните 5 години (2015 – 2019 г.), сравнен със средната стойност за ЕС;
- За останалите 30%, вместо коефициента на безработица се взема предвид наблюдаваната реална промяна[3] на БВП за 2020 г. и наблюдаваната кумулативна промяна на БВП за периода 2020 – 2021 година.
Освен тях, Механизмът предвижда и допълнителни 385,8 млрд. евро под формата на заеми за 27-те страни членки, като всяка страна има право в своя план за възстановяване и устойчивост да поиска заемно финансиране в размер на до 6,8% от своя брутен национален доход (БНД) за 2019 г.
Вече 25 страни са подали своите национални планове за одобрение пред Комисията (без Нидерландия и България), като разпределението между безвъзмездна помощ и заеми е представено на графиката по-долу.
Голяма част от държавите членки показват предпочитания към безвъзмездните схеми. Засега 18 държави не предвиждат да използват заемните инструменти на Механизма. От останалите 7 единствено Италия и до известна степен Румъния дават приоритет на заемите. Това не е изненадващо поради няколко причини. Първо, безвъзмездните помощи обикновено са предпочитани, тъй като се считат за “лесни пари“ – финансиране от общия бюджет на съюза, което държавата ще получи, без да й се налага да мисли по какъв начин ще върне някога. Второ, грантовете по-лесно се обвързват с реформи, които държавата и нейната администрация да извършва. Трето, заемите допълнително увеличават задлъжнялостта на държавите, което е съществено бреме за част от тях, докато безвъзмездното финансиране е приход в бюджета и подобрява фискална позиция.
Планът на Италия е интересен, тъй като включва разнообразни схеми и инструменти за финансиране на проектите и реформите на страната. Италианският план предвижда безвъзмездно финансиране в размер на 68,9 млрд. евро и заем в размер на 122,6 млрд. евро. С изключение на две категории, а именно – Н. „Устойчива транспортна инфраструктура“ и О. „Мрежи, услуги и телемедицина за териториална здравна подкрепа“, които ще се финансират само със заеми, за всички останали категории Италия иска както безвъзмездно, така и дългово финансиране.
Въпреки всичко обаче изглежда, че огромен заемен ресурс – близо половината от предложеното от Комисията, ще остане неизползван – страните са заявили заеми общо в размер на около 166 млрд. евро от възможните 389 млрд. Разпределението към момента показва, че едва 34% (при планирано 47%) от финансирането на националните планове на европейските държави се базира на заемни инструменти (графика 2). Изгодните условия за заеми, които Комисията предлага, явно не се оказват достатъчно привлекателни. Вероятно поради тази причина и Комисията е оставила възможността държави, които искат да получат допълнително заемно финансиране (ако например решат да извършат допълнителни реформи), да го направят до 31-ви август 2023 година, но в този случай трябва да представят преработен план за възстановяване.
Възможна хипотеза е, че общественото мнение като цяло е много по-бдително при харчене на публичен ресурс, осигурен със заем, докато за т. нар. грантове в известна степен има толерантност към ефективността. Често на въпроси за ползата и цената на даден инвестиционен проект, финансиран с безвъзмездни средства „отвън“, се отговаря с аргументи, че парите така или иначе са заложени, че няма да се връщат, че иначе ще се загубят и т.н. От друга страна, поне на теория, ако парите трябва да се връщат, макар и за много десетилетия и при ниска лихва, поне плахо се поставят въпроси за ефективност, за нужда, за представяне на финансов модел, за очаквани приходи или спестяване на разходи и др.
Очакваме да видим какъв избор е направило българското правителство за финансиране на своите реформи чрез Плана за възстановяване и устойчивост, като можем само да се надяваме, че то ще използва максимално предоставените от Комисията финансови и други възможности.
[1] https://ec.europa.eu/info/sites/default/files/about_the_european_commission/eu_budget/recovery_and_resilience_facility_.pdf
[2] https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:32021R0241&from=EN
[3] Има се предвид реалният спад на БВП.