Пак затвор за укриване на осигуровки?

Автор: Петър Ганев, Институт за пазарна икономика

Проектът на нов Наказателен кодекс предвижда тежки наказания, разбирай затвор за работодателите, при укриване на осигуровки. Тук няма да навлизаме в детайлите на наказанието като размер на укритите плащания и брой години лишаване от свобода, тъй като те са нищожни спрямо самата идея – затвор за укриване на осигуровки.

През годините имаме няколко решения на Конституционния съд, които до голяма степен изчистват този въпрос. Накратко, КС вече се е произнасял, че правото на труд стои по-високо от правото/задължението на обществено осигуряване. Ето например един цитат от решение на Конституционния съд от средата на 2012 г. (Решение 7/2012), когато беше обявен за противоконституционен новоприет текст в Кодекса на труда, според който работникът следваше да бъде глобяван, ако работи без сключен трудов договор:

„... трудът в случаите на предоставяне на работна сила без да е сключен договор също е труд, който се защитава от чл. 16 и чл. 48 от Конституцията. Неговото полагане не следва да бъде толерирано, но и не може да бъде наказвано.”

Този текст, разбира се, се отнася до работниците, но все пак показва общото тълкувание на Конституцията, че правото на труд е изконно и не следва да се ограничава, било то и в опит да се ограничи сивата икономика. По-важното в случая решение на Конституционния съд е от 2000 г. (Решение 14/2000 – свалено от сайта на КС), когато се тълкува именно криминализирането на неплащането на осигуровки. В това решение конституционните съдии коментират правото на труд и правото на обществено осигуряване, като дават приоритет на правото на труд:

„При създаването на законовата уредба законодателят е длъжен да съобрази различието в целта и функциите на трудовото възнаграждение и целта и функциите на общественото осигуряване. Докато трудовото възнаграждение служи за ежедневно, актуално задоволяване на насъщните нужди на работника и неговото семейство (храна, подслон, лекарства), общественото осигуряване е насочено към задоволяване на такива нужди в един бъдещ, несигурен момент (пенсиониране, болест и пр.). Очевидно, ако гражданинът не получи днес заплатата си, за да се нахрани, вероятността да доживее до пенсия намалява.”

Забележете, че конституционните съдии не се притесняват да противопоставят двете „права”, тоест изконното право на труд и задължението (написано „право” за благозвучие) за обществено осигуряване. Текстът продължава така:

„...фактическата конкуренция, която възниква между правото на труд и на минимално трудово възнаграждение, от една страна, и правото на обществено осигуряване, от друга страна, законодателно може да бъде решавана само в полза на първото...”

Казано по друг начин, родната конституция припознава като неотменимо правото на труд и трудовото възнаграждение, като всичко друго е второстепенно – дали има договор, дали са платени осигуровки и т.н. В този смисъл, не може полагането на труд да води до лишаване от свобода – смисълът на полагането на труд не е в осигуряването и това е както интуитивно вярно, така и припознато в конституцията ни.