Тази седмица из медиите се завъртя поредният изтекъл документ, този път на германското правителство. Според уважавани чужди медии, които са се сдобили с него (Ройтерс, Политико и др.), този документ представлява проектопозицията на Германия по бъдещите правила за разпределяне на бюджета на ЕС. Документът е изготвен във връзка с предстоящите преговори по бюджета за 2018 г. и бюджетната рамка за периода след 2020 г. (2021-2027 г.).
Накратко, в документа от 7 страници се предлага да се обмисли „дали получаването на европейските кохезионни фондове да не се обвърже с фундаменталните принципи за върховенство на закона”. Предвид това, че Германия е най-големият нетен донор в бюджета на ЕС, нейната позиция със сигурност ще тежи при предстоящите преговори, което обяснява важността на изтеклия документ.
Към момента, сред страните, които евентуално биха били засегнати от такова „обвързване” на европейските средства с върховенство на закона, се споменават само Полша и Унгария. Полша е сред потенциалните потърпевши заради целенасочени действия за подчиняване на съдебната власт на изпълнителната от последните две години. В Унгария пък „слонът в стаята” е Виктор Орбан, чийто диктаторски и антидемократичен поход набира сила от 2010 г. насам. Последната „изцепка” на Орбан бе прокарването на проектозакон, който би довел до закриването на Централноевропейския университет в този му вид.
България за момента не се нарежда от чуждите медии сред възможните „жертви” на такава условност. Това обаче не попречи на новината бързо да се завърти и в местния ефир – както се казва, „гузен негонен бяга”. Не само местни наблюдатели, но и реномирани международни организации и класации от години посочват дефицитите на България по отношение на върховенството на правото и независимостта на съдебната власт.
Всъщност обвързването на европейските фондове с някакви условия (т.нар. conditionality) не е нова идея. За нея се говореше още по времето на изработването на националните документи на България за настоящия програмен период (2014-2020 г.) – рамката и оперативните програми.
Големите очаквания за някакъв работещ механизъм за налагане на реформи „отвън”, обаче, бързо се изпариха. Оказа се, че условията всъщност ще бъдат написването на стратегии, т.е. от ЕК ще очакват изработването на стратегически документи и планове за действие в някои направления, в които документите не са достатъчно убедителни. Българските власти си отдъхнаха, защото страната ни, ако не с друго, е печално известна с огромния брой, често внушителни по обем стратегии и планове, които почти никой не чете, а още по-малко пък изпълнява. Тези документи се пишат бързо и без особени усилия и поставянето им като условие е последното, което може да уплаши българската администрация.
Тази седмица, обаче, надеждите за друг вид, „по-истинска” условност отново се подхраниха. Новината бе приветствана от редица експерти и общественици в България, които отдавна не вярват на местните институции. Упованието на външни за страната сили почива и на близката история на страната, в която повечето положителни промени в обществото са дошли „отвън”, най-вече благодарение на МВФ в ранните години на прехода и на европейските институции в по-късните. Според този възглед, след приключилия преход и постигнатото членство в НАТО и ЕС, в момента в страната има „вакуум” или липса на ясна цел/котва, към която да се стремим и под чиито натиск да се правят реформи.
Всъщност обвързване на европейските средства с ясни ангажименти от страните получатели звучи като добра идея. Големият проблем на редица европейски политики и институти е именно липсата на работеща „тояга” или наказания, които да вкарват грешните обратно в правия път. Да вземем, например, Пакта за стабилност и растеж. Пактът представлява набор от правила за разумни фискални политики, които страните-членки на ЕС трябва да спазват, но всъщност масово игнорират. Колективното погазване на изискването за максимум 3% бюджетен дефицит и не повече от 60% държавен дълг (като % от БВП) от години и липсата на каквито и да е наказания за провинилите се е само един от многото печални примери в рамките на ЕС и общите политики.
Работещи механизми за наказания в рамките на ЕС и еврозоната отдавна са необходими, и то не само по отношение на върховенството на закона и демократичните принципи. Въпросът, обаче, е доколко Европейските институции и т.нар. acquis биха могли да облекат тази идея в ефективен инструмент, предвид печалния опит на ЕС с други подобни инициативи досега. Дали всъщност няма отново всичко да се решава само и единствено политически, въпреки „обличането” на редица инициативи в красиви правила, табла, индикатори и критерии? Дали правилата няма да продължат да се погазват с лека ръка, когато политическият интерес от това да останем заедно надделее за пореден път?
Иначе идеята за прикрепване на условност към европейските фондове не е никак лоша.
