Кризата с уменията в България

Разминаването между уменията на работещите и нуждите на бизнеса (т. нар. „skills mismatches”, които ще наричаме „несъответствие в уменията”) е феномен, който все по-често попада в полезрението на политиците и на анализаторите. През последната година Институтът за пазарна икономика (ИПИ) посвети значителни усилия за изследване на този проблем, като в серия от материали представи някои от основните заключения от работата на ИПИ по доклада за European Economic and Social Committee (EESC) - “Skills Mismatches – An Impediment to the Competitiveness of EU Businesses”.

Недостигът на труд в българската икономика има както количествени (брой хора), така и качествени измерения (липса на необходимите умения в наличната работна сила). Доколкото количественият недостиг е пряко следствие от демографските процеси и ръста на икономиката, той може най-бързо и ефективно да бъде адресиран чрез повишаване на икономическата активност на населението и чрез привличане на чуждестранни работници (основно от страни извън ЕС).

За съжаление България не е позиционирана като атрактивна дестинация за по-високо квалифицирани специалисти, което прави качественият недостиг (или недостигът на умения) по-труден за адресиране чрез промени в миграционната политика. На тази карта могат да заложат страни като Германия, Холандия, Великобритания (доскоро) и други икономики, с чиито нива на заплащане и условия за работа и реализация е трудно да се мерим. В групата на трудните за привличане чуждестранни работници у нас влизат не само висококвалифицираните, но и средните специалисти, които са и едни от най-изявените „жертви” на образователната политика на страната ни и в частност баснословната липса на връзка между бизнеса и училищата.

Благоприятното развитие на трудовите пазари извежда на преден план един от основните проблеми, с които икономиката се сблъсква в състояние, което спокойно може да определим като „почти пълна заетост[1]” - несъответствието в уменията. Това несъответствие стават особено осезаемо именно когато недостигът на работна ръка достигне нива, каквито наблюдаваме в момента в България, а и в голяма част от останалите страни членки на ЕС. По данни на Евростат относителният дял на българските индустриални предприятия, които определят липсата на подходящ труд като пречка пред разширяването на производството, достига рекордните 44% през второто тримесечие на 2018 г. при средно 19,3% за ЕС.

Решенията на този проблем почти винаги минават през образователната система. Преструктурирането на направленията в родното професионално образование и повишаването на привлекателността му обаче става бавно, а неговият дуален елемент е все още на фаза „пилотни проекти”. В същото време тихо протичащата промяна в структурата на наетите в преработващата промишленост подсказва накъде трябва да се насочат усилията. Някои „традиционни” производства, характеризиращи се със сравнително ниска добавена стойност (като производството на облекло), постепенно губят наети лица за сметка на по-перспективни сектори като производството на части за коли. Тази тенденция вече започва да оказва влияние и върху средното заплащане в преработващата промишленост, което на годишна база расте по-бързо от средното за страната през 10 от последните 12 тримесечия, за които има данни.

В много от тези сектори, страната ни се радва на чуждестранен инвестиционен интерес, който обаче не може да бъда посрещнат с подготвени кадри. Това забавя общия икономически растеж, пречи на по-нататъшното интегриране на индустрията ни в международните вериги на предлагането и съответно ограничава възможностите за разкриване на по-високоплатени работни места.

Източник: НСИ, изчисления на ИПИ
 

Наред с осъвременяването на направленията в професионалното образование, някъде сред решенията на проблема с липсващите умения би трябвало да е и ученето през целия живот като мост между текущите квалификация и умения и търсените такива. За съжаление България е сред страните, в които най-малка част от населението на 25-64 години участва в учене през целия живот – едва 2,2% през 2016 г. при близо 11% за ЕС. В навечерието на кризата беше поставена стратегическа цел от 5% участие на населението до 2013 г. После същата цел беше преместена за 2020 г., но последните прогнози на МОН сочат участие от едва 2,7% вместо очакваните 5%.

Провалът тук може да се търси не само в правителствените политики в сферата на ученето през целия живот, но и в общата нагласа на голяма част от българите, които продължават да разглеждат образованието и квалификацията като етап в живота си, а не като продължаващ процес. Може да звучи фрапиращо, но ако изключим колегите им в Малта, българските работещи са гражданите на ЕС, които са най-силно убедени в непреходността на своите умения, напук на данните за производителността на труда у нас.

Едва 30% от работещите българи считат, че е „много вероятно” или „умерено вероятно” уменията им след 5 години да не отговарят на изискванията на пазара на труда. Средният дял за ЕС е 47%, а оптимизмът на българските работници ги нарежда не сред съседните ни страни от Централна и Източна Европа, където нивата са масово над 50%, а в компанията на Дания, Германия, Швеция, Австрия и Люксембург (виж изследването на Cedefop).

Източник: Cedefop
 

Ниският дял на участието на населението в учене през целия живот далеч не е единственият качествен индикатор, по който пазарът на труда притеснително наподобява този преди и по време на кризата. Данните за развитието на пазара на труда в България пред последните две десетилетия подсказват, че той е силно чувствителен на промените в икономическата конюнктура и че страда от редица структурни проблеми. Образователната структура на безработните лица е на практика аналогична с тази през 2009 и 2010 г., активните мерки на пазара на труда продължават да са насочени не към преквалификацията, а към субсидирането на работни места, а ако изключим някои облекчения за наемането на работници от трети страни, трудовото законодателство почти не е мръднало. Тази пролет Кодексът на труда навърши 32 години.

Неяснотите продължават и по отношение на механизма за определяне на минималната работна заплата. Заявките на работодатели и синдикати за премахване на минималните осигурителни доходи и за въвеждането на механизъм за определяне на минимално заплащане по икономически дейности са освежаващи, но и те, както и редица други важни въпроси, останаха за „наесен”, въпреки че по въпросния механизъм се работи от години. Дори при постигането на някакво разбирателство обаче, реални промени няма да видим преди 2020 г., поне ако съдим по думите на министъра на труда и социалната политика Бисер Петков.
 

Всичко това показва, че българският пазар на труда не може да се възползва максимално от благоприятната в момента икономическа конюнктура и остава в голяма степен изложен на същите рискове, които бяха налице в годините преди кризата. Добрите данни за заетостта и безработицата би трябвало да се използват като подходящ момент за вземане на важни решения, а не за тяхното „протакане”. Особено що се касае до образованието и преквалификацията като средство за намаляване на несъответствието в уменията, положителните резултати отнемат време.
 

[1] Позволяваме си този термин заради рекордно ниското ниво на безработица, което е в голяма степен ограничено до нейния структурен и фрикционен компонент – т.е. безработни са хората, чиито умения не отговарят на изискванията на пазара на труда, както и тези, които се намират в преход между две работни места. Изключение от това общо наблюдение са някои от най-бедните региони в страната, чиито социално-икономически показатели обаче от години не демонстрират видима връзка с цялостното състояние на икономиката.