Автор: Петър Ганев, Институт за пазарна икономика
През изминалата седмица едно наглед дребно изказване за бюджета направи впечатление. Спортният министър се похвали, че бюджетът за спорт е увеличен над два пъти, като има предвидени 100 млн. лв. по централния бюджет за инфраструктурни проекти, свързани със спорта. Изказването беше интересно от гледна точка на това, че въпросните 100 млн. лв. не са видими във „собствения“ бюджет на Министерство на младежта и спорта – такъв, какъвто народните представители ще гласуват, приемайки Закона за държавни бюджет – но са предвидени по централния бюджет и уточнени с финансовия министър. Беше направена и бележката, че при една евентуална актуализация на бюджета в средата на годината, тези средства ще „светнат“ и ще бъдат видими от всички граждани.
Тази практика на скрито залагане на средства за капиталови разходи по централния бюджет не е нова, но тя рядко е попадала във фокуса на внимание. За министрите тя е съвсем ясна – те знаят кои техни проекти са заложени в централния бюджет и какво е уточнено неформално с финансовия министър, но за публиката както конкретните проекти, така и практиката на подобно планиране, е тотална мъгла. Ето, например, прост въпрос. Проектът на държавен бюджет е вече внесен в парламента и предстои да се гледа от депутатите. Какъв е размерът на предвидените средства по централния бюджет за инвестиции, в кои направления и кои са конкретните проекти за 2022 г.? Или казано по друг начин – има ли ясен списък на проектите, уточнени с финансовия министър и предвидени не в бюджетите на отделните ведомства, а в централния бюджет?
В предложеният проект на държавен бюджет за 2022 г. са заложени капиталови разходи в размер на 3 млрд. лв. Ако се мине през бюджетите на всички ведомства и се съберат предвидените капиталови разходи по техните бюджети, то се получава сума в размер на около 2,1 млрд. лв. Това е разлика от близо 900 млн. лв., която е конкретно по перото придобиване на дълготрайни активи и основен ремонт. Тези близо 900 млн. лв. най-вероятно са именно ресурса за капиталови разходи, който е предвиден по централния бюджет и от който спортния министър очаква обещаните 100 млн. лв. за инвестиции в спортна инфраструктура. Планирането и разходването на този „свободен“ ресурс за капиталови разходи, на разположение на финансовия министър (и премиера, естествено), през годините успява да върви по различна пътека от другите бюджети, които са налични в програмен формат, минават през парламентарни комисии и гласуване в пленарна зала, биват дискутирани в обществото и т.н.
Тази практика на невключване на инвестиции в конкретните бюджети на ведомства, а оставянето им с едно на ум в централния бюджет, има своето оперативно обяснение. Казано най-просто, ако заложиш големи проекти и инвестиции в бюджета на дадено ведомство, има известен риск да заключиш пари в проекти, които по една или друга причина не могат да се случат. Отделяш по бюджет на съответното ведомство 100 млн. лв. за инвестиции (независимо дали е магистрала, спортна зала или нова система за издаване на лични документи), след което по някаква причина (дали техническа или политическа) проектът не тръгва или се бави и парите реално стоят заключени и трудно могат да се пренасочат към друга политика. Разбира се, формално може да се предложи актуализация, но представете си обществения натиск, включително и в рамките на управляващите – заглавия от типа на „защо взимат от парите за култура“ или „отнемат от парите на Силистра“, и така до безкрай. Нещо повече, силен е стимулът съответното ведомство да измисли някакви други капиталови разходи (в рамките на същата програма) само и само да използва наличния ресурс по своя бюджет.
Този риск е осъзнат отдавна от финансовото министерство и съответно част от парите за инвестиции се държат в централния бюджет и се отпускат когато има готовност. Ако такава няма, то те се пренасочват в друга посока. Това беше основна практика на предходното правителство, но така и не остана осветена докрай. Фактът, че има технически аргумент да се държат пари за инвестиции в централния бюджет обаче не означава, че не може да се намери механизъм за повече прозрачност. Ясно е, че финансовият министър е уточнил проекти с различните ведомства и най-вероятно дори има вътрешен за правителството списък с проекти. Точно такъв списък, в т.ч. с предвидени за тази година и чакащи проекти, следва да минава официално през парламента и да бъде гласуван от депутатите. Списъкът ще бъде и своеобразно класиране по приоритет – първите са по-важни, но ако се забавят, финансираме следващите по обществена полезност.