Можем ли да сравняваме емигрантските пари с чуждите инвестиции?

Автор: Десислава Николова, Институт за пазарна икономика

Българските емигранти са превели на своите близки в България 2,4 млрд. долара през 2018 г., според наскоро публикуван доклад на Световната банка (СБ) за миграцията и развитието. Трябва да се отбележи, че тази сума е оценка за действителните трансфери, която се базира на официалната статистика за платежния баланс на Българската народна банка (БНБ). В сумата, цитирана в доклада на СБ, влизат три пера  от платежния баланс – лични трансфери, компенсация на наетите и парични преводи от емигранти. В този смисъл дефиницията е по-широка и съответно сумата – по-голяма от числата, които обикновено се цитират, когато се говори за емигрантски пари и които се базират или на компенсацията на работниците, или на паричните преводи от емигрантите. Трябва да се има предвид, че последните не отчитат действително направени преводи, а са приблизителна оценка на база на броя на емигрантите и среден размер на трансфера (на един емигрант), който статистиката приема за близък до действителността. В данните на БНБ (и съответно тези, ползвани от СБ) съответно няма как и не се отчитат парите, които се носят на ръка от емигрантите или пък се пращат по близки.

Спрямо другите нетни донори на работна ръка в региона на Централна и Източна Европа България стои относително добре от гледна точка на тежестта на емигрантските пари спрямо местната икономика. Тези 2,4 млрд. долара, преведени от българските емигранти у дома миналата година, са равни на 3,8% от БВП, според изчисленията на СБ. Страни от региона като Албания (9,6% от БВП), Армения (12,1%), Босна и Херцеговина (11%), Грузия (12,2%), Сърбия (9,1%) превеждат 9-10% от БВП или повече, което е чувствително над трансферите от българските емигранти и показва както много по-голямата емигранска диаспора от тези страни (спрямо местното население), така и по-голямата зависимост на тези икономики от емигранските трансфери и съответно – по-голямата им изложеност на резки промени в трансферите. Все пак, ако се сравняваме с другите нови страни членки на ЕС, зависимостта на България от емигранските трансфери и най-сериозна. Дори Румъния и балтийските страни, с които традиционно се сравняваме, отчитат по-малка зависимост от емигрантските пари: ръмънците изпращат у дома 2,2% от БВП, литовците – 2,6%, естонците – 1,8%. Единствено стойността на емигранските трансфери от латвийците се приближава да тази от българите – 3,7% от БВП.

Много често емигрантските пари се сравняват с потока на преките чужди инвестиции и дори се коментира, че емигрантите са най-големият или един от най-големите чужди инвеститори в страната. Тази аналогия, обаче, не е коректна от икономическа гледна точка поради различните функции и предназначения, които двата потока на чужди средства към страната играят. Преките чуждестранни инвестиции в България са били около 3,2% от БВП през 2018 (според данните към момента, които тепърва ще се ревизират), т.е. те наистина са били малко по-малко от емигрантските пари.

В същото време, обаче, емигрантските пари се използват най-вече за текущо потребление на близките в  страната (храна и сметки, дрехи, наеми, ремонти). Неотдавнашно допитване сред емигранти в Испания, като част от анализ върху миграцията на БАН, показва, че около 72% от емирантските трансфери от Испания обратно в България се харчат именно за това. По-рядко, те служат за здравни грижи, покриване на заеми, за образование и за покупка на имоти. В този смисъл, те имат еднократен ефект върху икономиката на приемащата ги страна.

Източник: БАН, „Българската емиграция: теории, политики,  емпирични изследвания“, 2012

Бележка: Очевидно допитваните са имали възможност за повече от един отговор, което обяснява сумата над 100% от всички дялове.

Тяхната социална роля по линия на подкрепа на доходите и намаляване на бедността е безспорна, но в общия случай те не увеличават потенциала на икономиката да расте, както би направил притокът на инвестиционен капитал или пък вносът на имигранти (в работоспособна и фертилна възраст) към страната. Именно това е и огромната разлика между ролята на преките чужди инвестиции в икономиката и емигранските пари. Инвестициите са източник на капитал, създават работни места, често носят със себе си и нови технологии. Именно затова те вдигат и потенциала на икономиката на ново, по-високо ниво и са предпоставка не само за растеж на брутния вътрешен продукт в конкретната година (през по-високото потребление), но и за бъдещ растеж.  Все пак, когато те отиват за образование, може да се очаква, че те представляват инвестиция в човешкия капитал на България и влияят позитивно върху потенциала на икономиката.

Разбира се, не е изключено емигрантски пари да се използват за стартиране на бизнес в България  - когато това е така, те са равнозначни с преките чужди инвестиции по въздействие за икономиката. Тези случаи, обаче, са по-скоро редки (0.6% от всички) и не се отнасят за основната част от емигрантските пари, поне както показва по-горе цитираното проучване на БАН.

Между другото, освен положителната си социална роля за намаляване на бедността и подобряване на благосъстоянието на местните домакинства, емигрантските пари имат и негативен социално-икономически ефект върху зависимите от тях от гледна точка на стимулите за работа. Те повишават т.нар. reservation wage или минималната заплата, за която човек е готов да започне работа и влияят негативно на стимулите за икономическа активност на част от младежите, чиито домакинства или те лично получават редовни трансфери от близки в чужбина. По този начин тези младежи се изключват доброволно от пазара на труда и се присъединяват към редиците на т.нар. NEETs - младежи извън образование, обучение и заетост. Дългият престой извън пазара на труда, обаче, влияе изключително пагубно върху шансовете за включване в заетост в бъдеще – колкото по-дълъг е този период, толкова по-малки са шансовете за последващо започване на работа.

Ако трябва да обобщим, социалната функция на емигрантските пари е изключително важна – реално те работят като паралелна, частна система за социална защита. В същото време, обаче, ако тези емигранти работеха за българската икономика (при положение, че имаше и насрещното предлагане на работни места за тях), то това би означавало, че потенциалът на икономиката би бил по-висок, а оттам – и шансът за по-бързо приближаване на местния стандарт на живот към средноевропейските нива. Същевременно сравняването на емигрантските пари с преките чуждестранни инвестиции е силно подвеждащо, тъй като тези два потока имат много различно значение за приемащата  ги икономика – емигрантските пари в общия случай подкрепят текущото потребление и имат еднократен ефект върху брутния вътрешен продукт, а инвестициите създават база за растеж и в следващите години през бъдещи инвестиции, износ и потребление.