Анализ на Bruegel - европейският мозъчен тръст, специализиран в икономиката, е публикуван на сайта на Институт за енергиен мениджмънт.
Анализът дефинира четири основни риска пред постигането на климатичните цели 2040 на ЕС.
Риск 1: Геоикономическа нестабилност
Постигането на целта на Европа за намаляване на емисиите до 2040 г. зависи до голяма степен от замяната на текущите разходи за изкопаеми горива с капиталови инвестиции в чисти технологии. Годишните нужди от инвестиции в енергийната система ще бъдат приблизително 700 млрд. евро в периода 2031-2040 г., за да се постигне целта от 90% (приблизително 3% от БВП на ЕС).
Геоикономическият контекст обаче е по-малко сигурен от този през 2019 г., когато беше определен Европейският зелен курс. Геостратегическите конфликти пряко засягат европейската сигурност, а континентът все още се справя с последиците от глобална пандемия и енергийна криза. Европейският енергиен преход може да бъде възпрепятстван от геоикономически риск чрез пряко прекъсване на веригите за доставки на чисти технологии и по-широки икономически сътресения, които дестабилизират макроикономическата ситуация чрез повишаване на лихвените проценти или ограничаване на фискалното пространство.
Прекъсването на веригите за доставки може да възникне в резултат на тлеещото търговско напрежение между големите търговски блокове, което се вижда от увеличените мита върху китайските електромобили, наложени както от САЩ, така и от ЕС. Напрежението може да доведе до глобална търговска битка за други чисти технологии и други стоки. Китай доминира на пазара на критични суровини, необходими за енергийния преход, и на много важни технологии – най-вече фотоволтаични и акумулаторни. Намаленият внос на тези продукти от Китай поради съображения за конкурентоспособност или икономическа сигурност крие риск както от забавяне на енергийния преход, така и от увеличаване на разходите за него, тоест намаляването на икономическия риск може да увеличи риска за климата. Макар че митата върху вносните технологии вероятно са оправдани от съображения за лоялна конкуренция, търговските интервенции следва да бъдат съизмерими и с въздействията върху климата и околната среда, за да се избегне причиняването на забавяне на въвеждането на чисти технологии.
По-малко стабилната геоикономическа среда може да доведе до по-чести сътресения за европейската икономика, например чрез търговски войни, засягащи цените и наличността на енергия и други основни стоки, или чрез финансова нестабилност, причинена от геоикономическа несигурност. Такива сътресения биха могли да подкопаят макроикономическата стабилност чрез инфлационен натиск, повишаване на лихвените проценти и изместване на приоритетите на разходите от енергийния преход.
Цената на капитала ще играе по-съществена роля в общите разходи на декарбонизирана икономика в сравнение с икономиката, основана на изкопаеми горива, тъй като общите разходи за много от основните технологии, включително вятърни, слънчеви и акумулаторни батерии, са доминирани от първоначалните капиталови разходи. Поради това лихвените проценти имат пряко и съществено въздействие върху общите разходи за енергийния преход и макар че за много от тези ключови чисти технологии разходите рязко спаднаха през последните години, повишаването на лихвените проценти има потенциала да забави тези печалби или дори да ги обърне временно.
Сценариите за по-строга парична политика (с „плоски“, „умерени“ или „екстремни“ лихвени проценти) биха се отразили значително върху общите разходи за основните чисти технологии. Всяко подобно увеличение на разходите за чисти технологии вероятно ще бъде краткотрайно, тъй като новите иновации ще продължат да се отразяват на по-ниските производствени разходи, но несигурността относно капиталовите разходи може да бъде вредна както по отношение на действителния, така и на възприемания напредък.
Фискалните ограничения също биха могли да ограничат публичните разходи на европейските държави за инвестиции в областта на климата и енергетиката. ЕС преустанови действието на правилата си за вземане на заеми в началото на пандемията COVID-19 и по време на енергийната криза, за да помогне за защитата на гражданите и финансирането на икономическото възстановяване. Оттогава обаче са договорени нови фискални правила, които, с оглед на дълга, натрупан за управление на сътресенията в областта на общественото здраве и енергетиката, могат да ограничат възможностите на държавите за зелени инвестиции. Освен това повишената загриженост за сигурността в Европа подчертава друг риск, възникващ от геоикономическата нестабилност: политиците може да бъдат принудени да обмислят нови компромиси между изискванията за разходите. Разходите за зелени технологии може да се сблъскат с нарастваща конкуренция от области като отбраната.
Геоикономическата нестабилност е предимно външна заплаха, с която европейските политики трябва да се справят. Няколко мерки могат да бъдат приложени своевременно и координирано, за да се намалят последиците. Според изследователите например политическата интервенция, основана на трансфери към домакинствата и засегнатите фирми, е ефективна за смекчаване на негативните ефекти от шока върху макроикономическите резултати, инфлационните ефекти от такава политическа намеса са относително малки и съществува малка опасност от задействане на спирала на цените на труда.
Риск 2: Технологичен напредък
В дългосрочен план различните технологии стават по-ефективни и по-достъпни с различни темпове поради присъщите им характеристики, като например размер, модулност, сложност на дизайна, необходимост от персонализация и вид на необходимите производствени или строителни процеси. При технологиите, които са тясно свързани с електрониката и изчислителната техника, като фотоволтаиците и батериите, разходите намаляват с около 10% годишно постоянно в продължение на повече от три десетилетия, докато при технологиите, които се въртят около течности, газове и горене, не се наблюдава нетно подобрение на разходите в продължение на повече от век. Всички пътища към икономика с нулеви нетни емисии разчитат до известна степен на нови или развиващи се технологии, които засега не са доказани в голям мащаб, и това създава рискове за декарбонизацията, но и потенциални плюсове.
Европейската комисия (2024 г.) и REMIND моделират въздействието до 2040 г. на няколко незрели технологии, включително е-горива, електролизери и широкото внедряване на технологии за управление на въглеродните емисии. Моделите предвиждат улавянето и съхранението на въглероден диоксид (CCS) да достигне значителни мащаби: 250-350 млн. тона CO2 за геоложко съхранение до 2040 г. съответства на 110-150-кратно увеличение спрямо сега действащите капацитети за CCS в ЕС. Европейската комисия (2024 г.) също предвижда значителна роля на директното улавяне от въздуха със съхранение на въглерод (DACCS). Различията между моделите по отношение на източниците на въглерод, използвани за CCS, показват значителната несигурност по отношение на технологии като DACCS по пътя към нисковъглеродна икономика.
Значителният акцент върху поглъщането на въглерод чрез DACCS от Европейската комисия може да се окаже проблематично. Досега DACCS е разгърната в световен мащаб само в килотонни мащаби, така че ще е необходимо да се осъществи увеличаване на мащаба с повече от 1000 пъти. Същевременно не е сигурно дали тази технология има подходящите характеристики за бързо намаляване на разходите или за ефективно увеличаване на мащаба. За да стане DACCS ценово конкурентен, той трябва бързо да бъде разгърнат на значителни нива, за да се намалят разходите. Дори и тогава, за да има жизнеспособна икономическа обосновка на технологията, ще са необходими много високи цени на въглеродните емисии. При липсата на такива политически предизвикателни високи цени на въглеродните емисии, DACCS ще трябва да бъде субсидирана, което може да има отрицателни последици за неравенството в зависимост от това кой притежава технологията.
Освен това при други технологии за улавяне на въглерод, например в промишлени условия, не се наблюдава значително намаляване на разходите след десетилетия на внедряване. Недостатъчният технологичен напредък в поглъщането на въглероден диоксид би изисквал още по-голямо намаляване на емисиите от други сектори, като селското стопанство и промишлеността, което потенциално би застрашило целта за 2040 г.
От друга страна, разходите за някои технологии може да спаднат по-бързо от очакваното. Прогнозите за разходите в много основни модели на енергийната система често са били надценявани за ключови зелени технологии, а вероятностен метод за прогнозиране показва, че разходите за слънчева енергия, вятър и батерии могат да намалеят допълнително с един порядък през следващите десетилетия. Макар че е вероятно да се достигне до минимални разходи за чисти технологии, трудно е да се каже колко ниски могат да бъдат те; досега фотоволтаиците, вятърните генератори и батериите постоянно надминават всички основни прогнози. По-специално, през последните три години изграждането на фотоволтаични мощности за производство на електроенергия в ЕС се е увеличило приблизително три пъти, което поставя ЕС на път да достигне соларния капацитет, необходим за постигане на целите в областта на климата до 2030 г.
Възможността разходите за фотоволтаици и батерии да намалеят десетократно създава огромни възможности за декарбонизация на електроенергията. Цената на електроенергията е основен фактор, определящ разходите за целия жизнен цикъл на електрическите превозни средства и термопомпите, което означава, че разходите за тях също ще намалеят. Един от рисковете е политиците да подценят тези потенциални намаления на разходите и да не създадат необходимите условия, за да се възползват от тях, като например модернизиране на електроенергийната мрежа, развиване на умения в областта на чистите технологии и достатъчна подкрепа за електрификацията на отоплението и транспорта. Следователно основен компонент на технологичния риск е, че Европа не е достатъчно подготвена да се възползва напълно от чистите технологии на бъдещето.
Риск 3: Задълбочаване на неравенството
Политиките в областта на климата, като например ценообразуването на въглеродните емисии, макар и да са от съществено значение за гарантиране, че Европа ще даде своя принос за смекчаване на глобалното затопляне, могат да изострят икономическите неравенства, ако не са внимателно разработени. Без механизми за преразпределение ценообразуването на въглеродните емисии може да натовари непропорционално домакинствата с по-ниски доходи, увеличавайки неравенството.
За да се стимулира дълбоката декарбонизация, ценообразуването на въглеродните емисии е на път да се разшири. Втората система на ЕС за търговия с емисии – СТЕ2 – ще започне да функционира пълноценно през 2027 г. СТЕ2 ще се различава от СТЕ1, която обхваща емисиите от енергийния сектор и тежката промишленост. СТЕ2 ще определя цените на емисиите, свързани с горивата, използвани в сградите и транспорта. Следователно политиките в областта на климата ще имат пряко въздействие върху финансите на домакинствата, като съществува риск от регресивни резултати.
Разходите за намаляване на емисиите се отразяват в по-голяма степен на доходите на групите с по-ниски доходи, отколкото на групите с по-високи доходи. Подобен регресивен ефект се наблюдава и при въздействието на изменението на климата. Следователно „климатичен дивидент“, който преразпределя приходите от въглеродни емисии към определени домакинства, е от съществено значение за компенсиране на тези потенциални дисбаланси. Този подход може да смекчи неравенството, както и да повиши цялостната ефективност и общественото приемане на политиките в областта на климата. Социалният фонд за климата, инструментът на ЕС за преразпределяне на приходите от СТЕ2, е разработен по съответния начин, въпреки че националните правителства имат известна свобода на действие при разпределянето на паричните средства за уязвимите граждани.
Важно е също така да се вземат предвид разходите за бездействие в смисъл, че изменението на климата задълбочава неравенството (с други думи, избегнатите въздействия ще облагодетелстват относително повече по-бедните домакинства). Установено е също така, че въздействията на климата са регресивни в рамките на държавите, като задълбочават икономическите различия и засягат особено домакинствата с ниски доходи. Чрез намаляване на въздействията от изменението на климата в дългосрочен план политиката в областта на климата може да подобри икономическите условия за по-голямата част от населението, както в световен мащаб, така и в ЕС.
В краткосрочен план обаче все още са необходими компенсаторни мерки, като например използване на приходите от въглеродни емисии за извършване на плащания към гражданите, за да се намалят регресивните въздействия. С такива мерки почти половината от гражданите на ЕС биха могли да видят подобрено икономическо благосъстояние до 2030 г., ако бъдат изпълнени ангажиментите по Парижкото споразумение, в сравнение със ситуация, при която приходите от търговията с емисии се използват за намаляване на държавния дълг. Ако приходите от въглеродни емисии се използват за намаляване на държавния дълг, а не за извършване на плащания към гражданите, почти всички домакинства ще бъдат в по-лошо положение в краткосрочен план поради по-високите цени, наред с други фактори.
Към края на века изборът между рециклиране на приходите от въглеродни емисии за гражданите и намаляване на държавния дълг вече няма да има значителен ефект, докато въздействието на предотвратените климатични щети ще стане много голямо: 90% от населението на ЕС се очаква да бъде в по-добро положение, ако глобалното затопляне се задържи под 2 градуса по Целзий над нивата отпреди индустриализацията, в сравнение с базовия сценарий без допълнителни политики в областта на климата, при който средните глобални температури се повишават с 3 °C. Рискът е, че без подходящи компенсаторни механизми нарастващото неравенство може да подкопае подкрепата за енергийния преход, което да доведе до по-слаба амбиция и размиване на политиките.
Схемите за разпределение на въглеродни дивиденти следва да бъдат разработени така, че да облагодетелстват изрично най-бедните слоеве на обществото, които са най-засегнати от повишаването на цените на енергията. Оставащите фискални приходи могат да бъдат инвестирани в зелена инфраструктура и други проекти, които катализират подкрепата на средния избирател. Източна Европа е особено зависима от изкопаемите горива за отопление на домовете, което означава, че уязвимите потребители в региона ще бъдат по-силно засегнати от ценообразуването в рамките на СТЕ2.
Съгласно правилата на ЕС само 37,5 % от приходите от СТЕ2 за въглеродни емисии могат да бъдат използвани за компенсиране на уязвимите граждани чрез Социалния фонд за климата. При наличието на такова ограничение еднократното плащане вероятно ще доведе до регресивни резултати за всички подоходни групи, но целенасочените мерки могат да защитят най-уязвимите. В Полша, ако наличните приходи за подпомагане на доходите са насочени към групите с по-ниски доходи, въглеродните дивиденти могат да компенсират отрицателните ефекти от цената на въглеродните емисии и дори да повлияят положително върху благосъстоянието на тези групи. Но ако наличната сума се разпредели поравно между всички групи, ще се стигне до отрицателни резултати за всички.
Чрез възприемането на приобщаващи стратегии, които защитават уязвимите граждани, политиката в областта на климата може да бъде едновременно ефективна и справедлива, като насърчава декарбонизацията и обществената подкрепа. Европа може да продължи да бъде световен лидер в действията в областта на климата, като покаже, че агресивното намаляване на емисиите е възможно, и като стане пионер в политиките за справедлив енергиен преход. Рисковете, свързани с разпределението, произтичащи от политиката в областта на климата, са почти изцяло ендогенни и могат да бъдат напълно управлявани чрез ефективни политически мерки, за разлика от геоикономическите и технологичните рискове.
Неравенството се проявява и в промишления сектор. Съществуват опасения за глобалната конкурентоспособност на европейските предприятия, които вече не могат да разчитат на руски нефт и газ на ниски цени. Освен това позицията на Европа в световната икономика на чистата енергия е несигурна, тъй като Китай вече има доминиращо положение в областта на критичните суровини, слънчевата фотоволтаика и батериите. Европейската вятърна индустрия, една от малкото, в които континентът разполага с истински световни лидери, се бори с проблеми по веригата за доставки след пандемията.
Възникващата икономика на чистата енергия ще има различна география от тази на действащата система, основана на изкопаеми горива: евтината енергия ще се намира не там, където тръбопроводите могат лесно да прокарват достъпни въглеводороди, а там, където изобилните възобновяеми ресурси могат да произвеждат чиста енергия и производни продукти като водород. Енергийният пейзаж ще се промени както в световен мащаб, така и в Европа. Вероятно ще бъде ефективно за някои енергоемки промишлени дейности да се преместят от индустриалните сърцевини на Европа в периферията, където евтината енергия от възобновяеми източници или дори извън Европа. Европейските политици следва да признаят това „привличане на възобновяеми енергийни източници“ и произтичащите от него ползи за ефективността от преместването на някои промишлени дейности на зелено, като поставят акцент в политиката върху развитието и укрепването на промишлените постижения на Европа в онези части от веригата на стойността, в които може да се очаква тя да запази или дори да развие сравнителни предимства, като например в сложните производства на чисти технологии или процесите на управление на системи като кръговата икономика.
Риск 4: Доверие към политиката
Непостигането на междинната цел за 2030 г. за намаляване на емисиите с 55 % спрямо 1990 г. ще постави целта за 2040 г. извън обсега на действие. Постигането на първата цел ще изисква доверие в политиката и ангажираност. Икономическите, технологичните и социалните рискове, ако се реализират, имат потенциала да възпрепятстват напредъка преди 2030 г., но техният ефект от втори порядък ще бъде засилване на съществуващите политически спорове относно политиката в областта на климата. Зараждащите се търговски войни, опасенията за сигурността и постоянната инфлация могат да изместят политиката в областта на климата надолу в списъка с приоритети, докато слабият технологичен напредък може да увеличи разходите за прехода. Политиките в областта на климата, които водят до регресивни резултати в разпределението, биха се сблъскали с още по-силен отпор.
Напрежението в навечерието на европейските избори през юни 2024 г., свързано с политическите мерки, включително постепенното спиране на двигателите с вътрешно горене, Закона за възстановяване на природата (Регламент (ЕС) 2024/1991) и забраните за продажба на газови котли в Германия, подчерта рисковия характер на прилагането на политики, които оказват по-пряко въздействие върху домакинствата, предприятията и селскостопанския сектор. Докато се разгръщат трудни политически дебати относно темповете на зелената трансформация, все още са необходими стотици милиарди инвестиции в чисти технологии всяка година, за да се постигнат целите за 2030 г.
Силната надеждност на политиката може да засили очакванията на участниците на пазара, което да доведе до поддържане на цените на въглеродните емисии на равнището, необходимо за стимулиране на декарбонизацията на европейските електроенергийни и енергоемки промишлени сектори. Следствие от това е, че слабата надеждност на политиката може да доведе до намаляване на доверието на инвеститорите, което се изразява в спад на цените на въглеродните емисии. Устойчивият ангажимент към съществуващата европейска политика в областта на климата е от съществено значение за сигнализиране на инвеститорите за стабилна политическа насока и за намаляване на регулаторния риск. Отлагането или оттеглянето на основни европейски политики за екологични мерки трябва да се противопостави на мандата на ЕС за 2024-2029 г., в противен случай планираните инвестиции могат да бъдат спрени и разходите да се увеличат за фирмите и гражданите, които вече са направили инвестиции в чисти технологии. В икономически план несигурността на инвеститорите относно ангажимента на политиката за енергиен преход ще се изрази в по-високи капиталови разходи за чисти технологии, което ще доведе до неоптимални инвестиции и в крайна сметка до по-големи разходи за потребителите.
Друг риск за доверието е свързан с общественото възприемане на действията в областта на климата. Ако преобладаващото мнение на европейските граждани е, че декарбонизацията е скъпоструваща намеса в ежедневието им, подкрепата за енергийния преход вероятно ще остане нестабилна и условна. Ако обаче политиците могат да представят реалистична визия за ползите от действията в областта на климата, например по-чист въздух, по-добро качество на живот, евтина и сигурна енергия и намаляване на енергийната бедност, обществената подкрепа за енергийния преход може дори да засили политиката. Постигането на подобна положителна обратна връзка между политическите действия и политическата подкрепа ще се осъществи само при добро управление на останалите три риска: осъществяване на инвестиции, намаляване на разходите и справедливо разпределение на разходите и ползите.