България и еврото. Няколко думи около една дискусия.

Автор: Румен Аврамов *

Много се изговори за ERM II, еврото и Паричния съвет преди коронавирусът да помете темата. Евро-логореята прояви латентните страхове и очерта територията на общественото (не)знание. Разбира се, ситуацията не бе пропусната от онези, които ловят риба в мътна вода. А генезисът на самата ситуация е напълно ирационален: вместо едно икономическо решение да се обсъжда във връзка със стопански обстоятелства, то се озова в епицентъра на комуникационен проблем, създаден от управляващите. За съжаление, със съучастието на БНБ, която зае напълно безлична позиция, отказвайки да застане – предварително и в хода на „дебатите“ - на предния фронт.     

Предлагам кратки бележки по някои от обсъжданите въпроси.

(Пред)история - I.  Добре е да си даваме сметка, че забележителният успех на Паричния съвет в България се дължи до голяма степен на адекватния момент, в който бе въведен.

МВФ завъртя идеята още през есента на 1994 г., когато редовната му мисия лансира опция за „нетрадиционна стабилизация“ чрез фиксиране на валутния курс. Ставаше дума за предпазлив сондаж, като експертите се придържаха към евфемизма без да произнасят името на този модел. Времето беше преходно и безперспективно; управляваше служебното правителство на Ренета Инджова и предстоеше сигурна изборна победа на БСП. Ала сюжетът не попадна във вакуум. Последиците от възможна хиперинфлация или от обрат във валутната политика се обсъждаха открито от Агенцията за икономическо програмиране и развитие (в частност в годишния й доклад за 1994 г.) и на професионална конференция непосредствено след изборите.

Победоносната реставрация на БСП обаче нямаше нужда от подобни институционални иновации. Едва когато през май-септември 1996 г. резултатите от икономическа й политика бяха консумирани с цената на дълбока финансова криза, идеята за Паричен свет възвърна актуалността си. Към ноември трите христоматийни условия за неговото успешно лансиране се оказаха налице. 1/ Националната валута изчезваше за сметка на долара, тъй като бе отключен процес на мащабна валутна субституция. Неизбежна беше появата на, по същество, нова парична единица каквато щеше да стане левът, емитиран от Паричен съвет. 2/ Две от възможните стабилизационни котви (рестрикциите на кредита и на доходите) бяха изцяло дискредитирани през предходните години, като единствено неизползвана, и следователно облечена в някакво доверие, оставаше новата котва на валутния курс. 3/Накрая, идваше политическа промяна, възприемана като радикална раздяла с дотогавашната мъчителна, половинчата и неконсистентна, икономическа линия. Символиката на ново политическо начало намери израз в официалното изявление на директора за Европа в МВФ Майкъл Деплер, че Фондът ще подкрепи въвеждането на Паричен съвет в България. Съобщението той направи в София, в деня след втория тур на президентските избори, спечелени от ОДС.

Останалото бе институционален дизайн и икономика. През февруари-май 1997 бе изцяло пренаписан статутът на БНБ. Пълното обновяване през юни на Управителния й съвет, оглавен от С. Гаврийски, последвалото преустройство във функционирането на банката и консервативната бюджетна политика на тогавашното и на следващите правителства завършиха промяната. Постепенно цялата икономическа система се адаптира гладко и уютно към новите дадености.

Днес, както стана ясно, малцина си представят различен паричен режим. Приказките за ползите от едно химерично връщане независимостта на централната банка са манипулативни. В европейските държави извън еврозоната (а и извън ЕС) тези институции разполагат с пренебрежима степен на свобода спрямо политиката на ЕЦБ. А централните банки в еврозоната са поставени в условията на паричен съвет що се отнася до валутния курс и финансирането на бюджетните дефицити, но разполагат (при определени условия) с лостовете на рефинансирането и на кредитора от последна инстанция. Така, при скока от Паричен съвет в еврозоната България няма какво да загуби, докато печели достъп до два съществени монетарни инструмента.

(Пред)история - II. Сакралната формула, че до влизането в еврозоната ще запазим Паричния съвет и днешния фиксиран курс (който по сполучливите думи на управителя на БНБ Димитър Радев „за нас е религия“) не е получена даром.

Процедурите по влизане в ERM II са разписани през 1997 г., когато все още нямаше членки на ЕС с Паричен съвет. Когато се появиха кандидати за Съюза с тази монетарна система (първо Балтийските държави, а после и България), действащата уредба трябваше да бъде пригодена. Промяна на съответното вторично европейско право не беше възможно, поради което се налагаше авторизирано тълкуване на специфичния казус. Процесът продължи 6 години, през които БНБ, координирано с другите заинтересовани централни банки, положиха упорити усилия да убедят европейските институции. Първоначалното - крайно догматично - становище на ЕЦБ изискваше всички държави, включително тези с паричен съвет, да минат по стандартния път чрез временно „отвързване“ на курса в рамките на ERM II, за да се изпробва неговата стабилност. Обратно, нашите основни контрааргументи бяха три: паричният съвет изпълнява именно дисциплиниращите функции на европейския валутно-курсов механизъм; дългогодишното безпроблемно пребиваване в режим на „валутен борд“ е най-доброто практическо доказателство за адекватността на курса; всяко принудително връщане към плаване представлява вредно и ненужно дестабилизиране на системата. При началните вътрешни обсъждания в БНБ разглеждахме дори възможността за прескачане фазата на ERM-II и влизане направо в еврозоната. Този вариант се оказа юридически неприложим и твърдата ни позиция остана въпросната формула. В хода на преговорите по присъединяване (глава 11 за Икономическия и паричен съюз) тя бе повтаряна, записвана  и апробирана безброй пъти.

Първият пробив дойде през април 2000 г., когато ЕЦБ (а през ноември и ЕКОФИН) прие принципа за „неуникалност“ на траекториите към еврото и съвместимостта на паричните съвети с членство в ЕС. Това бе оценено като важна политически успех за България и Балтийските държави. По-късно (декември 2001 г.) дойде краха на „борда“ в Аржентина, който затвърди убеждението, че наличието на ясен и предвидим изход от този монетарен режим е ключов стабилизиращ фактор. А в края на 2003, преди приемането на Естония, Литва и Латвия в ЕС, окончателно бе приета валидната и понастоящем схема: при влизане в ERM II курса се „договаря“ при подразбирането, че той остава този на паричния съвет; поддържането на фиксирания курс („колебания“ от +/- 0 % в рамките на ERM II) е едностранен ангажимент на съответната национална емисионна банка. Последното, естествено, не е препятствие, след като е  било факт в продължение на дълъг период (в случая с България – вече 23 години). Така, задължителното общо правило (записано с разбунилата духовете неотдавнашна поправка в Закона за БНБ) и българското изключение стават напълно съвместими.

Днес никоя европейска институция не поставя под съмнение този модел, който бе приложен без каквито и да било сътресения в трите Балтийски страни. Различен е само конкретният календар. Седем от новоприетите в ЕС през 2004 г. са кандидатствали и влезли в ERM II след 2 до 19 месеца. Измежду тях, държавите с паричен съвет са престояли във валутния механизъм между 6.5 и 10.5 години, срещу 2 до 3 г. за тези без паричен съвет. В това отношение България е уникално изоставаща със своите вече 13 години извън ERM II. Ето защо жалката безхарактерност и малодушното отстъпление на правителството в момент когато тази стъпка изглежда осъществима е проява на висша безотговорност.

Рискове. Две думи за най-често повтаряните аргументи против (или за отлагане) приемането на еврото.

Първият кръг от тях посочват кризата, през която премина еврозоната и конструктивните несъвършенства на общата валута. Двете са неоспорими и добре известни, но това не са валидни доводи. България не може да избегне гравитационното поле на еврозоната. Дори при неин хипотетичен колапс, икономиката и паричната ни политика ще останат в орбитата на европейското ядро. Колкото и малка да е тежестта ни, да си част от тези, които търсят решение на проблема е винаги за предпочитане пред това да си извън тях.

Некоректно е също твърдението, че „входната такса“ и условията за нас са по-тежки отколкото за присъединилите се по-рано. Истината е, че ние се доближаваме до еврозона, която е различна от съществувалата през 2007 или през 2013, така както бъдещите кандидати ще влязат в различна от днешната. Сегашните членки всъщност са платили цената в хода на промените; за тях новите условия също са били „допълнителна тежест“. Недоволства в България обикновено предизвиква изискването тя да се включи още на този етап в банковия съюз. Но как идващите отвътре критики срещу това условие (включително епизодични гласове от БНБ) да бъдат възприети по друг начин освен като желание за протекция на български банки от контрола на неутрален външен надзор? Репутационното петно върху регулатора от случая с КТБ е не по-малко разяждащо от икономическите последици на фалита. В края на краищата никой не може да ни спаси от риска, който представляваме за самите себе си.

* Румен Аврамов (Център за академични изследвания София) е бил заместник-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към правителството (1991-1994) и член на Управителния съвет на БНБ (1997-2002).

Статията е публикувана в последния брой на „Преглед на стопанската политика“  на Института за пазарна икономика