България 2030: Визия без амбиции

Автор: Лъчезар Богданов, Институт за пазарна икономика

Миналата седмица Министерството на финансите публикува за обществено обсъждане Проект на визия, цели и приоритети на Национална програма за развитие България 2030. Подготвяната програма би трябвало да се превърне в рамков стратегически документ, определящ визията и общите цели на политиките за развитие във всички сектори на държавното управление. Като основа за проекта се посочва вече изготвен и обсъден  Анализ на социално-икономическото развитие на страната след присъединяването ѝ към Европейския съюз, в който са идентифицирани слабости и пропуски в политиките за последното десетилетие, състоянието и проблемите към момента и потенциалът за развитие.

Най-силното впечатление от документа е липсата на смелост и амбиция. Формулирането на визия и стратегически цели в програмен документ от такъв порядък би трябвало да се разглежда като полето, на което авторите да изразят мечтите си, да опишат как искат да видят страната след повече от десетилетие, да начертаят „голямата промяна“, за която ще впрегнат ресурсите на държавното управление. Накратко, визията, целите и приоритетите трябва да дадат отговора на един основен въпрос – защо България през 2030 г. ще е добро място за живот.

Изготвеният анализ на социално-икономическото развитие също не се занимава с въпроса за разликата между България и по-богатите страни в ЕС. Докладът детайлно, и съвсем коректно, разкрива важните тенденции в десетилетието след членството в ЕС, включително преориентацията на индустрията, повишаването на производителността, промяната на пазара на труда. Идентифицирани са и дългосрочните структурни предизвикателства, включително демографските тенденции, неефективната връзка между наука, иновации и бизнес, качеството и обхвата на образованието и т.н. Всичко това обаче не се дискутира в контекст, а „голямата картина“ е, че България е далеч назад от развитите икономики както в ЕС и в света изобщо.

Към 2018 г. българската икономика създава БВП на човек от населението (по паритет на покупателната способност) равен на 51% от средния за ЕС. Най-близо до нас е Хърватска – с 63% от средното за ЕС, малко след Румъния с близо 65%, и така нататък – по-важното обаче е, че като че ли дебатът за развитието и реформите в България загуби фокуса върху икономическо догонване. Нека помечтаем за момент – колко напред може да стигне България в сближаването в следващите 11 години, или до края на времевия хоризонт, за който се отнася визията? Няма да намерим нито такава цел, нито прогноза, нито дори връзка между други приоритети и цели и някакво очакване за значимо забогатяване.

Ако формулираме проста „амбиция по аналогия“, базирана на най-големия „скок“, който всяка от страните в Централна и Източна Европа е постигала за 11 годишен период в рамките на последните малко повече от две десетилетия, можем да избираме между Естония и Литва – с 33,6 и 31 процентни пункта доближаване до средния в ЕС БВП на човек – или, малко по-скромно, да си поставим за цел постигнатите между 20 и 26,6 пр. п. като Румъния, Латвия, Словакия или Полша. За сравнение, най-голямото догонване за 11 последователни години в България е 16,8 пр. п., макар те да включват и икономическата криза от 2009 г. и последиците от нея. Между другото, постигнатите 24,4 процентни пункта относително забогатяване на Словакия са постигнати точно при стартова позиция от малко над 50% от средното за ЕС – каквато е и българската към 2018 г. За аналогиите със Словакия – по-нататък в текста.

Дефинираните три стратегически цели и групираните в пет оси за развитие политики и мерки за реализирането им страдат от липсата на обединяващ приоритет за бързо икономическо развитие. Едно последствие от това е фрагментарността в под-целите и предлаганите решения, въпреки като цяло достоверното идентифициране на предизвикателствата и подходите към преодоляването им. Друго е поставянето на едно ниво, предполагащо еднаква значимост, на проблеми от фундаментално различен порядък. Заедно  някои цели са всъщност предпоставка за  постигането на други цели.

Важно е да се отбележи, че т.нар. „демографски подем“ (стратегическа цел 2) би следвало да е в някакъв дълбок смисъл своеобразна мета-цел на всяка една политика. Казано просто, всяка политика трябва да води до подобряване на дългосрочните условия за живот, повече хора да искат да идват в страната, отколкото да я напускат. Макар това да изглежда нереалистично към момента, не е немислимо България да заложи като цел за 2030 не просто нулева нетна миграция, а дори положителна величина.

Технологичната трансформация трябва да се разглежда като продължаващ и неспиращ феномен. В известен смисъл тя не е цел сама по себе си, а е инструмент и проявление на процеса на разширяване на потенциала на икономиката да създава стойност. Изключително важно е, че в документа се прави директна връзка между трансформацията и образованието, при все че приоритизирането може да е още по-категорично. За липсата на смелост и амбиция говори и скромната цел за снижаване на дела на учениците със слаби резултати в международното изследване PISA от 41 до 25 %. Ако обхващането на всички деца и повишаването на качеството, особено в началния етап на образование, е приоритет, то има точно 11 години за днешните 4-5 годишни деца да успеят да постигнат много повече до 2030 г. Ако сме изостанали и има натрупани дефицити в уменията, защо и целта за участие  на възрастните в обучения е далеч под средната (при това – за 2017 г.) стойност в ЕС?  Постигането на интелигентна индустрия зависи ,от една страна, от наличието на образовани и поне базово грамотни работници, и от друга – от значимо нарастване на вложения капитал. Като че ли е подценена ролята на инвестициите дори в най-пряк макро смисъл. Индустрия и услуги, базирани на знание и създаващи висока добавена стойност, изискват нарастване на капиталообразуването – ниво от  20% от БВП не е достатъчно, нито 4% от БВП преки чужди инвестиции могат бързо да преобразят продуктовата и технологична структура на икономиката. Ако се върнем към Словакия, без коренна промяна в политиката по привличане и насърчаване на инвестициите, няма как да повторим постигнатото за едно десетилетие там увеличение на износа, например на автомобили с 13 млрд. евро (7 пъти) и на електроника с 15 млрд. евро (13 пъти). В заложения индикатор за дял на високотехнологичния износ също не личи амбиция за превръщане на България в лидер.

Поставянето на социалните неравенства като проблем от същия порядък вероятно се дължи и на липсата на разбиране, че част от тях, особено остротата на социалното изключване и достъпа до базови услуги, са следствие от общото ниво на стопанско развитие. В богатите страни също има неравенства, но за България все още във фокуса трябва да е абсолютната бедност (повече за връзката между стопанските политики, бедността и социалното изключване тук). За съжаление, заложените цели се отнасят от съотношението в доходите между първите и последните 20 процента от доходни групи на населението и делът на хората в риск от бедност и социално изключване, без да има по-смело намерение за коренна промяна в шансовете за заетост, доходи, мобилност и т.н. В сходен контекст се разглеждат и регионалните различия –разглеждат се разликите между по-развитите и по-слабо развитите региони, без да се търси отговор на най-съществения въпрос – каква рамка може да насърчи забогатяване и просперитет в тези общини и области, които в момента имат ниски социално-икономически показатели. Документът дори не споменава промяната в стимулите и възможностите, която би се случила при реформи за фискална децентрализация (повече за кампанията на ИПИ и очакваните ефекти от данъчна децентрализацияа тук)

Накрая трябва да се отбележи, че по задание (виж Концепция за разработването на национален стратегически документ за развитие на страната с хоризонт 2030 г.) екипът, разработил проекта, е трябвало да го „напасне“ към рамката на Програмата за устойчиво развитие за периода до 2030 г. на Организацията на обединените нации (ООН) „Да преобразим света“ и на включените в нея 17 глобални цели за устойчиво развитие (ЦУР) и 169 специфични под-цели. Вероятно и заради това в текста няма нито едно споменаване на „висок икономически растеж“, а вместо това на няколко места става дума за устойчив, по-включващ и по-приобщаващ растеж. Някак мимоходом е споменато, че България е „държава с висок жизнен стандарт“, заедно с много други цели. Сред тях са икономиката да е „нисковъглеродна“, обществото да е „креативно, солидарно и здраво“, и още „справедливо и толерантно“. Не се говори за забогатяване, просперитет, лидерство – „богатството“ е по отношение на историята, културата, биологичното и ландшафтното разнообразие. „Скорост“ се използва по отношение на интернет достъп и мобилни мрежи, а „бърз“ – за прехода от училище и безработица към включване в икономическия живот на младите, продължително безработните и ромите. Всъщност, единствените високи цели и индикатори за изпълнение в документа са тези за „зелена и устойчива България“.

Документът, както е структуриран, изглежда като да е мислен за високоразвита страна, отколкото за все още изключително бедна и периферна страна с дълбоки структурни проблеми. Изходната ни позиция предполага обещание за мащабна трансформация, при това в относително кратък от еволюционна гледна точка хоризонт.